Папата ме гледаше от ватиканското злато. Кърваво злато за жена ми и детето ми. Пиа CXII. Името се превеждаше като Благочестива. Когато ти показват сланини върху пари, значи в действителност си истински слон. Вдигнах монетата пред очите си.
— Не се тревожи, скъпа. Ще бъда добричък. Когато папата дойде да види новата катедрала, която съм ѝ построил, аз ще ѝ благодаря, че е дошла. Само луд човек би заплашил папата. Дори ако папата е кучка.
— И каква е гаранцията, че няма да дойде друг убиец, докато ти си на път? — попита Миана.
— Никаква.
Винаги е лоша идея да дразниш жена, която скоро ще ражда, и по принцип е лоша идея да дразниш Миана, без значение дали е в деликатно състояние, или не, освен ако не си наистина притиснат до стената. Тя тръгна към мен с вдигнати юмруци.
— Идваш с мен — побързах да кажа аз и отстъпих покрай Макин.
— Нали каза, че съпругите не можело да идват! — Миана беше усвоила изкуството на убийствените погледи още в младенческа възраст.
— Ще ми бъдеш съветник, току-що те назначих — извиках аз и продължих да отстъпвам към вратата, понеже нито един от стражите не понечи да ме защити.
Това, изглежда, подейства донякъде — Миана спря и отпусна юмруци.
— Не мога да яздя с този корем.
— Ще се возиш в някой от фургоните. — Гвардията имаше фургони за снаряжението.
— Е, това със сигурност ще раздруса бебето! Току-виж изпаднало преждевременно! — Изглеждаше ядосана, но идеята май ѝ допадаше, така поне ми се стори. — Значи трябва да седя сам-сама в някакъв раздрънкан фургон и да се друсам през половината империя?
— Мартен ще ти прави компания. И той не е в състояние да язди — казах аз.
— Мартен? Значи всеки може да дойде?
— Съветник! — Вдигнах отново ръце. — Макин, кажи на Кепен и Грамло да се връщат в Призрачния. — Не ми се вярваше Кепен да страда, че ще пропусне Събора, а някъде в Ход Грамло си имаше жена, чиято компания несъмнено би предпочел пред нашата.
— Е, значи е уредено — казах аз и изтупах доволно ръце, после обходих с поглед крещящите синини на стаята. — Хайде да зарадваме епископ Гомст.
Напуснахме къщата на Холанд вкупом. Горгот носеше ковчежето и трябва да ви кажа, че дори неговите мишци се напрягаха под тежестта на толкова злато. Лорд Холанд, съпругата му, свитата и прислугата се стълпиха да ни изпратят, изпълниха пространството от стъпалата на къщата до портите на градината. За любезностите се погрижи Макин — аз още бях кисел от утайката на сънищата си. При портите Мартен посочи на Миана един от фургоните на гвардията — здраво возило, но направено да транспортира оръжие, а не бременни жени. Миана се завъртя на пета, а сър Рикард отскочи, за да избегне сблъсък с корема ѝ.
— Лорд Холанд! — прекъсна тя разприказвалия се човек. — Искам да купя личната ви карета.
Оставих Миана да се пазари, под охраната на Мартен, Рикард и осмина от десетимата, които бяха дошли с нея от Призрачния. Райк, Грамло, Кепен и Кент тръгнаха с мен към недостроената катедрала. Гомст беше споменал, че иска да я нарече „Свето сърце“, в чест на някаква легендарна катедрала, която се издигала някога в Крат. Аз, от своя страна, намирах „Свети Джордж“ за хубаво име.
Оставих братята между стените на гигантския кораб — приличаха на джуджета сред високите колони, които от десетилетие чакаха да поемат тежестта на покрива. Свещенослужители от дребния клир, момчета от църковния хор, както и по-набожните и дебело облечени граждани на Ход ги наблюдаваха с нескрито любопитство.
Горгот остави товара си на пода, стъпи с бос крак върху капака и отвърна на любопитните погледи. В резултат няколко момчета от църковния хор си плюха чевръсто на петите.
Един свещеник ме заведе във великолепния вестибюл, който Гомст беше превърнал в свой кабинет, най-вече поради факта, че тук покривът беше налице. Гомст се надигна иззад бюрото си да ме посрещне. Ако се съдеше по вида му, и той не беше спал добре. Гомст никога не беше носил с лекота годините си, но сега те тежаха на раменете му като невидими вериги.
— Чувам, че вършиш добра работа тук, отче Гомст.
Той сведе глава, но не каза нищо. За шестте години, откакто двамата се бяхме намерили на пътя на мъртвите малко преди призраците да се надигнат от тресавището, сивото в брадата му беше пропълзяло нагоре, прогонвайки черното от косата.
— Нося ти достатъчно злато да довършиш катедралата. Искам да напълниш това място с работници и да ги настъпиш здраво. Искам да работите денонощно.
Гомст вдигна глава. Челото му се беше навъсило, изглеждаше готов да възрази.