— Добре де, в неделя може да почиват — казах аз.
— Мислиш, че вярата и църковните храмове ще ни спасят от Мъртвия крал? — попита Гомст.
— А ти не мислиш ли така, епископе? — Сметнах, че ще е добре, ако поне един от нас го вярва.
Той си пое дълбоко дъх и ме погледна в очите, неговите светли и тъмни едновременно.
— По-лесно е да имаш вяра, когато си един от паството. Колкото по-нагоре се изкачвам по тази висока стълба, която наричаме Римската църква… колкото по-близо съм до Светия престол, където Бог говори… толкова по-рядко го чувам, толкова по-далеч съм от него.
— Хубаво е, че се съмняваш в себе си, Гомсти. Хората, които не изпитват съмнения в нищо… е, те едва ли изобщо са хора.
Гомст пристъпи към мен, излезе от сянката и влезе под светлината на лампата, и аз го видях сякаш за пръв път, силует на фона на спомена ми за друг един епископ, който не питаеше неговите съмнения в пътя си и правото си. Запитах се откога сянката на Мурило е крила Гомст от погледа ми. В най-лошия случай Гомст беше виновен в лоялност към лоши крале, в тесногръдие, родено от живота в кралския двор, и в помпозност. Това едва ли са тежки престъпления, и са стари при това.
— Помниш ли призраците на пътя на мъртвите, отче Гомст?
Той кимна.
— Ти ми каза да бягам, да те оставя. А когато те дойдоха, започна да се молиш. Вярата беше твоят щит. Изправихме се срещу тях само двамата, ти и аз, всички други, братята ми, си плюха на петите.
Гомст се усмихна невесело.
— Бях в клетка, ако си спомняш, иначе и аз щях да побягна.
— Но няма как да го знаем със сигурност, нали? — Дарих го с блясъка на собствената си усмивка и тя набръчка твърдите белези от изгаряне по едната ми буза. — А и всички сме страхливци по природа. В онзи ден аз не избягах, вярно, но винаги съм бил страхливец, никога по-смел от собственото си въображение.
Извадих от колана си документа, който той трябваше да подпише и така да удостовери, че църквата приема моето ковчеже със злато. Гомст сведе глава да го погледне.
— Щях да избягам, ако не беше клетката — каза той и потръпна.
Плеснах го по рамото.
— Аз пък ще ти построя нова клетка, отче Гомст, на стойност четирийсет хиляди дуката.
И седнахме тогаз, аз и отчето, и пихме по една бира, защото водата в Ход и за пране не става.
— Та ето ме тук, Гомсти, нося ти кутия, пълна с лъскав метал за новата катедрала. Катедрала, заради която папата ще се довлече от Рим и ще кацне на прага ми.
Епископът кривна глава, после изтри малко пяна от мустака си.
— Времената се променят, Йорг. Хората се променят.
— Как съм се сдобил с толкова много злато? Като впрегнах волята си зад острие и приложих нездравословно количество решимост. — Отпих от чашата. — Когато местиш големите фигури по дъската, светът повече отвсякога прилича на игра. Илюзията, че големците на върха знаят какво правят, всеобщата заблуда, че светът е безопасен, солиден и добре подреден… е, тази илюзия заслабва значително, когато ние сме на върха и казваме кое как да става. Но изобщо не се съмнявам, че с всяка крачка, която те приближава към Рим, Бог се отдалечава от теб с три.
Ръцете на Гомст трепереха върху чашата, големите му грозни кокалчета побеляха.
— Пази добре близките си хора, Йорг. Крал Йорг. Утрои стражата си.
— Да? — Не разбирах какво ми казва. По челото му лъщеше пот.
— Аз… чувам слухове, сред епископите, от странстващи монаси и свещеници…
— Слушам те.
— Папата знае. Не е научила от мен. Не съм нарушил тайната на изповедта ти. Но тя знае. И казват, че щяла да прати някого. — Остави чашата си и тя изтрака върху писалището. — Пази близките си.
Чудех му се на Гомст, който беше успял да ме изненада след всичките тези години. Той ме познаваше отдавна, по-дълго от всеки друг в настоящото ми обкръжение. След като изгори кучето ми, татко прати Гомст при мен да ми поговори. Сигурно е сметнал, че малко религия ще затвърди дадения ми урок. Или пък онзи чук, с който едва не го убих, когато запали огъня, го е навел на мисълта, че някой трябва да ми разясни догмата за божественото право. Може би е сметнал, че ако видя Бог зад действията му, ще се поколебая, преди отново да вдигна ръка срещу него. Така или иначе, възложи на отец Гомст грижата за духовното добруване на седемгодишния си син. Или най-малкото се е разпоредил да пратят свещеник за тази цел във Висок замък. Може би мама е избрала конкретния човек, който да се нагърби с тази задача.
Странно е, но е факт — Гомст бе присъствал в живота ми по-дълго от мама, по-дълго от Макин, от Нубанеца или Кодин. Беше видял повече мои години от тях, включително от баща ми.