— Йорг? — Гласът на Миана, до мен.
— Прощавай?
Тя въздъхна и преплете пръстите на малките си ръце върху големия си корем.
— Да — рекох напосоки. Отговорът ми, изглежда, ѝ допадна. Тя кимна и се обърна да каже нещо на Мартен.
Скоро и той щеше да закопнее за седлото. Още няколко дни, докато отоците му спаднат, може би двойно повече, защото не беше в първа младост, но рано или късно щеше да се затъжи за кон. Нещо ме гризеше, вина може би, задето ми е толкова лесно да зарежа Миана. Редно би било май да се въртя с готовност край полата ѝ, но идеята не ми допадаше, и точка. Харесвах си я, няма спор, но не толкова, че да прекарам три седмици в карета с нея. Зачудих се дали има мъже, които биха искали да прекарат три седмици, седнали до жена си. Щеше ли да е различно, ако сам си я бях избрал? Ако тя ме беше избрала? Ако Катерин седеше до мен?
— За какво мислиш, Йорг? — попита тя. Гледаше ме в очите, втренчено. Нейните бяха тъмни, но не черни, а с намек за зелено, като листа на лунен светлик. Досега не бях забелязвал цвета им. Странно какви неща ти правят впечатление и кога.
— Мисля, че е крайно време да разкарам калните си ботуши от тази прекрасна карета и да проверя дали Харан не е объркал пътя.
Миана не каза нищо, но аз съзрях разочарованието ѝ. Нещо в ъгълчетата на устата ѝ ми го подсказа. Когато излязох от каретата, не се чувствах точно крал. Животът може да е достатъчно сложен дори когато никой не се опитва да те убие.
Известно време яздих до каретата и тънех в отвратително настроение. Валеше дъждец, неестествено топъл и толкова ситен, че вятърът го носеше в лицето ми накъдето и да обърнех глава. Макин яздеше до мен с вечната си ухилена усмивка, плюеше вода и бършеше дъжда от страните си.
— Прекрасно време.
— Хората, които дрънкат за времето, най-често нямат нищо за казване, а просто обичат да слушат гласа си.
Макин се ухили още повече.
— Не са ли прекрасни дърветата по това време на годината? — Подозирах, че е взел щипка карамфил. Напоследък често надушвах специфичната миризма на подправката в дъха му.
— Знаеш ли защо листата си сменят цвета, Макин? — Гледката наистина си я биваше. Навлезли бяхме в гора, клоните се събираха в балдахин над нас и грееха в огнени цветове, от тъмночервено до светлооранжево, есенен пожар, който се разрастваше напук на дъжда.
— Не — каза той. — Не знам. Защо?
— Преди листата да опадат, дървото изпомпва в тях всички отрови, от които не може да се отърве другояче. Онова червеното — това е кожата на човек, която се зачервява от спукани кръвоносни съдове, след като убиец е подправил храната му с отровен плевел. Отровата се разлива по тялото му, преди да го убие.
— Не бях подозирал, че смъртта може да е толкова красива — каза той. Неуморен беше проклетникът.
Яздихме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло. Северняците, хората на Синдри, вярват, че в центъра на мирозданието се извисява дървото Игдрасил и всичко — дори световете — виси от клоните му. Сетих се за Синдри и оттам се сетих за сестра му Елин, с млечната коса, високата снага и светлите очи. Забелязал бях цвета на очите ѝ веднага, още от пръв поглед. А цвета на Мианините — след три години. Старите мъже може и да имат дърво в центъра на своя свят. Аз обаче, обърнех ли взор към центъра, неизменно виждах жена. Като повечето млади мъже.
Три дни по-късно войниците на лорд Редмал отвориха пътните порти и ни пуснаха да пресечем границата на Атар. Преди петдесет години дядото на Редмал построил укрепление през пътя, за да знаят гелетци, че не са добре дошли в кралството му. Мерл Гелетар беше изравнил укреплението със земята десетина години преди аз да превърна него в отровна прах. Сега войниците на Атар се тълпяха по руините на форта и зяпаха с нескрито страхопочитание Златната гвардия.
Погледнат на картата, Атар е голямо кралство, но Моторът на развалата все още се върти ли, върти в Натал, вече десет века, и обрича Северен Атар на запустение. Чувал съм, че не било отрова, нито болест някаква, която държи хората далеч от Натал и земите около него, а просто силно чувство, категорично убеждение, че нищо там не е наред.
Мина ден, докато прекосим хълмистата земя на Атар, където по южните склонове растат лозя и раждат гроздето за прословутата Атарска кръв, вино, достойно за кралска трапеза. В края на лозовите масиви, там, където хълмовете се заглаждаха и отстъпваха място на тютюневи ниви и малки чифлици, Кент Червения се появи откъм авангарда на колоната ни с новини.