— Какво са променили? — Съвсем бях забравил за Бащицата.
— Всичко. Мен, теб, света, реалното. Накарали са света да се вслушва повече в мислите ни. Направили са така, че мислите и страховете ни да имат значение, и са им дали силата да променят онова, което ни заобикаля.
— Не са накарали света да чува мен — оплака се Бащицата и аз се усмихнах. — При граф Ханса работеше един заклет в камъка — продължи той. — Младок такъв. Трябва да е било преди десетина-петнайсет години. Арон. Да, така се казваше. Можеше да обработва камъка с голи ръце, все едно не е камък, а масло. Веднъж докосна с пръст меча ми и той стана толкова тежък, че го изпуснах. Чак на следващия ден успях да го вдигна от пода.
— И какво стана с него? — Добре би било да имам до себе си полезен човек като този Арон.
— Потъна.
— Потъна?
— Не в морето обаче. Ортенс рече, че го видял с очите си, а той не лъже. Една сутрин Арон просто потънал в земята. В централния двор. И повече никой не го видя. Там, където потънал, и до днес има сиво петно в камъка.
— Виж ти — рекох.
Умълчахме се.
Лежах на одеялото и слушах тишината. Нещо не беше наред. Усещах го, но не можех да го напипам. Все едно търсиш ножа си в тъмното и уж знаеш къде си го оставил, а не го намираш. Дълго не можах да разбера какво толкова ме гложди.
— Няма шумове — просветна ми изведнъж и се надигнах.
— Какво? — попита сънено Леша.
— Онези гадинки, насекомите, дето скърцат по цяла нощ. Къде са?
— Няма ги — каза тя. — Много сме близо. Нищо не живее в Иберико. Нито плъхове, нито буболечки, нито дори лишеи по скалите. Ако ще се връщате, сега е моментът.
13.
Трудно се спи в такава тишина. Тишината беше заразила всички ни, дори конете кротуваха, часовете се точеха бавно и само от време на време някое от добичетата изпръхтяваше плахо или удряше тихо с копито по прашната земя. Сякаш да заместят отсъстващия нощен хор, ушите ми изпълниха мрака със свой собствен сценарий. Чувах шепот откъм медната кутийка, изкусителен глас отвъд долната граница на слуха, а дори по-тихи от него чувах собствените си писъци. Може би ме е спасила смъртта на всички онези насекоми, изгорени от призрака на Строителския огън, или съм до такава степен изграден от подозрителност и недоверие, че бих чул нападателите навсякъде. Така или иначе, чух подметка да изстъргва по камък.
Първият ми ритник намери Леша. Напипах някаква част от тялото на Бащицата и я ощипах. Ако бяха разбойници като братята ми, щяха — всеки според природата си — или да скочат с оръжие в ръка, или да останат неподвижни по местата си, будни и нащрек в очакване на повече информация. Брат Грамло би ръгнал с нож ощипалата го ръка, брат Кент би се престорил на заспал, наострил уши. Леша и Бащицата твърде дълго бяха спали под сигурен покрив, затова се надигнаха тромаво и взеха да задават въпроси.
В предутринния сумрак враговете приличаха на черни буци, подвижни, ниско до тъмната земя.
— Бягайте!
Метнах ножа си по най-близката буца. Надявах се, че не съм похабил единствения си удар, целейки се в голям камък вместо в приведен човек. После се претърколих покрай Леша и си плюх на петите. Писъкът, който нададе новият притежател на камата ми, изглежда, най-сетне подсказа на Леша и Бащицата как стоят нещата. Сякаш бих хукнал така от любов към спорта!
Да тичаш в мрака е глупаво, но вече бях огледал околността преди слънцето да залезе. Нямаше храсти, в които да си оплетеш краката, а камъните бяха малки. Чух другите да тичат зад мен, ботушите на Бащицата тропаха, Леша търчеше боса. Никога не позволявай на врага да избере терена на битката. Единствената ми утеха, задето тичам презглава в мрака, бе, че неизвестните ни преследвачи бяха принудени да правят същото.
Имах спомен, че някъде напред съм видял плитка долина, разделяща подножията на Иберико. Погледнах през рамо — знаех, че ако враговете са твърде близо, вече щях да съм чул боричкане и викове от сблъсъка им с Леша и Бащицата. Преследвачите бяха махнали качулките на няколко фенера и светлинките подскачаха в ритъма на стъпките им. Бащицата явно тичаше здраво, защото преднината ми беше само двайсетина метра. Леша не се виждаше в мрака, беше изостанала — не е лесно да тичаш в бронята на корави белези от изгаряне.
Спрях, изчаках Бащицата да ме настигне и го сграбчих за яката. Такава инерция беше набрал, че едва не ми измъкна ръката от рамото.
— Залегни — изсъсках и го смъкнах на земята. Бяхме наближили Кюахога, чувах я да ромони в каменното си легло. Леша ни беше предупредила да не си мокрим краката във водите ѝ — било много лоша идея.