— Какво? Защо? — Поне прояви здравия разум да изсъска глупавите си въпроси, вместо да ги изкрещи.
— Първият е твой! — Клечах присвит и се надявах, че приличам на камък. Краката на Леша издаваха странен звук по прашната земя. Ако се съдеше по силата му, беше близо, тя, както и преследвачите ни. Появи се от мрака и ни подмина. Оставих на Бащицата да се справи с първия, който я гонеше, а аз се метнах към следващите двама. Зад тях поне четири фенера се мятаха лудешки в ръцете на тичащи мъже.
Изненадахме ги. Замахнах наляво и надясно, подкосих двама и хукнах отново. Видял бях достатъчно, за да се ориентирам в ситуацията — поне дузина мъже, ако не и повече, все още ни гонеха. Бандити, ако се съдеше по вида им. Пътни братя, ако щете, но не моите братя и не по моите пътища.
Скоро настигнах Леша. И те щяха да я настигнат. Единственият ѝ шанс беше да стигне до коня си, но нямахме време за това.
— Накъде? — извиках.
— Не знам — изпъшка тя. Безполезен, но иначе разумен отговор.
Следвахме долината през хълмовете. Просветляваше, или поне черното се преля в сиво и ни показа това-онова от света. Бащицата ни чакаше при разлом в долината, задъхан, с меч в ръка. Преследвачите крещяха след нас. Дюдюкаха и виеха, сякаш им беше забавно, сякаш беше игра. Вдигаха шум като за три дузини.
Хрумна ми, че приличаме на дивеч, който ловците насочват към капан. Имах две секунди да помисля върху тази си идея, когато земята под Бащицата поддаде. Той изчезна в тъмна дупка, а аз по чудо не го последвах. Чудото не трая дълго, уви. Леша ми налетя в гръб, докато аз размахвах ръце на ръба на ямата, и двамата паднахме заедно.
— Мамка му!
Строполихме се до Бащицата. На пода на ямата имаше купчина съчки и суха трева, които смекчиха падането ни. Погледнах нагоре, в очите ми влезе прах и пръст. Преди да замижа, зърнах за миг просветляващото небе, още по-светло сега, когато го гледах от дъното на яма. До ръба имаше четири-пет метра. Бяхме пропаднали в някакво естествено образувание, покрито, за да се превърне в капан.
— Кои са тези? — попитах.
— Разбойници. — Гласът на Леша беше тих и уплашен. — Перос Вициосос, Лошите кучета на стария език. Не подозирах, че идват толкова близо до Иберико.
— Кажи им кой си, Йорг. Ще ни пуснат срещу откуп. — Бащицата направи опит да се изкатери по стената, но се плъзна надолу, свличайки суха пръст.
— Дори на теб ти е трудно да повярваш кой съм, Бащице. Мислиш, че тези бандити ще се вържат? Ще повярват, че са хванали крал?
Дюдюкането се приближаваше, придружено от смях.
— Пипнахме ги!
— Вициосос? И това значи „лош“? — Странно ми звучеше.
— Това значи, да — каза Леша със заекване. — Лош, свиреп. Касае отношението им към пленниците.
Ямата миришеше на опърлено.
— Дайте ми нож — рекох.
— Моят остана в едно Лошо куче — каза Бащицата и потупа колана си.
— Моите са при Гарос — каза Леша. Оставила беше оръжията си при коня. Кой прави така?
Извадих меча си и описах бавна дъга да преценя пространството. Възтесничко, колкото да завъртиш котка с къса опашка. Смехът и разговорите горе ставаха по-силни. Лошите кучета се събираха.
Хванах Леша за рамото и усетих, че хлипа. Не издаваше звук, но цялата се тресеше. Никой от нас нямаше да получи бърза смърт.
— Застани там. — Избутах я в средата, натрошените клони ни спъваха на всяка крачка. Тя се обърна към мен, виждах само блясъка на очите ѝ в мрака.
Светлина отгоре. Факла и мъж, който я държи. Би могъл да мине за по-малък и по-грозен брат на Райк.
— Видяхте ли докъде ви докара тичането?
Замахнах и отсякох главата на Леша с един чист удар. Острието на меча се заби в стената на ямата. Преди тялото на Леша да е паднало, аз вече стисках главата ѝ в две ръце, тежка и цялата в белези, с отворени очи, в които се четеше бегла изненада. Метнах я с всички сили. Главата фрасна бандита в лицето, не в челото, както се надявах, но все пак го фрасна здраво, някъде по устата. Той залитна една стъпка назад, две напред и падна с безсловесна ругатня. Свлече се върху тялото на Леша. Успях да хвана факлата.
— К’во, к’во?! — Бащицата ме зяпаше с ужас и възхищение. Възхищение предимно.
— Виж стените — рекох. Бяха черни. Забих факлата дълбоко в песъчливата пръст.
Бандитът се оказа точно толкова тежък, колкото изглеждаше. Издърпах го от Леша, изтеглих меча си от стената и го опрях в гърлото му.
— Ставай, Лошо куче. — Острият ръб на меча го насърчи да се изправи. — Бащице, използвай кръвта ѝ да намокриш наоколо.