— Какво?
Разритах съчките в краката си и бръснах стената с лявата си ръка.
— Тоя треволяк не са го сложили да ни смекчат падането. — Пръстите на лявата ми ръка бяха черни от сажди. — Тук горят хора.
Гюрултията горе се усили, глутницата спореше разгорещено.
— Ако искате този идиот жив, по-добре ни хвърлете въже — извиках аз.
Писклив смях, последван от още гневни думи.
— О, кого заблуждавам. — Срязах му гърлото и завъртях трупа насам-натам, така че кръвта да не иде нахалост. — Що за идиот поглежда през ръба? Все едно не е знаел, че имаме ножове за мятане.
Пет факли описаха дъги и паднаха в ямата, преди кръвта на идиота да спре. Съчките и тревата бяха влажни, а ние се бяхме ориентирали в ситуацията и с общи усилия успяхме да загасим огъня. Димът скри вонята на кръв и пресни трупове. Когато приключихме, Бащицата ме погледна в очите.
— Уби я, за да има какво да хвърлиш?
— Това би било достатъчно добра причина, а и сам я видя как се движи — нямаше да ни е от голяма полза в евентуална битка. Но иначе — не, не затова.
— Заради кръвта?
— За да не гледам колко време я убиват. Ако знаеше как действат такива хора, щеше да ми се молиш и твоята глава да отсека.
— Но аз имам право на избор, така ли?
— Все още може да си ми от полза — казах.
Затворът ни приличаше на цепнатина, дълга петнайсетина метра и три метра широка там, където бяхме паднали. Нататък се стесняваше.
Претърсих идиота и намерих не един, а два ножа, един за близък бой и един добре балансиран за хвърляне. Дадох по-големия на Бащицата.
— И сега какво? — попита той. Усещах страха му, но Бащицата, слава богу, се контролираше. Оръжието в ръката винаги е равносилно на надежда.
— Сега ще чакаме да измислят как да ни убият. — Гневът потискаше собствения ми страх. Исках да убия колкото се може повече от тях, преди сам да се преселя в отвъдното. Смъртта в прашна дупка насред нищото не фигурираше в плановете ми, обаче точно това щеше да стане и от тази мисъл в устата ми киселееше. Как изобщо бяхме налетели на тази дупка при толкова открити пространства наоколо?
— Ей, вие в дупката! — чу се вик отгоре. Без надничащи глави този път.
Мълчах. Още две факли литнаха, повлекли опашки от искри и дим на фона на бледото небе. Не виждах какъв е смисълът, щом пет не бяха свършили работа. Тъкмо се навеждах да угася едната, когато усетих остро убождане в рамото.
— Какво? — чух възклицанието на Бащицата. Цял ден това повтаряше: какво, та какво.
Можех да му кажа, че май е някаква отрова, но той вероятно и сам се беше сетил. Рамото ми изтръпна бързо, още преди да съм се изправил, обърнал и метнал ножа по тъмното лице с тръбичката за духане при далечния ръб на ямата. Не уцелих. Втора стреличка ме удари в гърдите, малко черно нещо, дълго половин пръст.
— Мамка му!
След третата стреличка провиснах, опрян на меча си, нямах сила дори поглед да вдигна. Хората казват, че никога не е прекалено горещо да си носиш бронята, но ако бях легнал с нея предната вечер, щях да тичам по-бавно и от Леша.
Мъже се спуснаха в ямата и ни изтеглиха оттам, както се вади месо, вързани с въжета през гърдите, крайниците ни провиснали безчувствени и безполезни. Когато имаш меч, не е трудно да държиш страха на разстояние. Когато си безпомощен и в ръцете на хора, за които болката ти е единственото свястно развлечение в околността, е съвсем нормално да си уплашен до смърт.
Двама ме държаха под мишниците и ме влачеха, а съществото с духалката вървеше в дирята, която петите ми изравяха в прахта. Краката ми бяха червени до над коляното, прах полепваше на дебел слой по влажната кръв. Съществото приличаше на момиче, десетинагодишно, мършаво и потъмняло от слънцето. Ухили ми се и размаха духалката.
— Блатни стрелички. От Кантанлона. — Гласът ѝ беше висок и ясен.
— Трудно се намират — каза един от мъжете, които ме влачеха. — Дано да си струваш.
Влачиха ни тристатина метра до някакъв лагер. Конете ни и Плашо вече бяха там, вързани за кол. Конете се дърпаха, нервни, жадни може би. Плашо изглеждаше отегчен. Не беше временен лагер, поправих се аз, а нещо като поселище, с няколко навеса и колиби, по-паянтови и от онези в махалата при Кародски извори, имаше също една каруца, няколко варела за вода, две-три кокошки се мотаеха в центъра, пак там в земята бяха набити четири дебели кола. Колко показателно за природата на Перос Вициосос — бяха вложили в инфраструктурата си за изтезания повече материал и усилия, отколкото в „квартирите“ си.
Преброих трийсетина мъже, разнообразни по произход и външен вид точно като моите братя от пътя. Повечето бяха тъмнокоси, спаняри от вътрешността, от по-старата и по-чиста кръвна линия, а не мешавицата от крайбрежието, почти всички бяха стройни и откровено опасни. По мои сметки бяхме убили петима. Не видях нито един с пресни рани.