Двама вързаха Бащицата за един от коловете, после дойдоха за мен. Останалите зяпаха, ядяха или се дърлеха за нещата ни, или правеха и трите едновременно. Неколцина бяха посегнали към кутийката на хълбока ми, но ръцете им неизменно се дръпваха, изгубили интерес. Не ни биха много, по някой юмрук и ритник, сякаш искаха да ни опазят в добро здраве за предстоящата забава.
— Това е Йорг Анкрат — каза им Бащицата. — Крал на Ренерските планини и внук на граф Ханса.
Лошите кучета не благоволиха да отговорят, само стегнаха още въжетата ни и се посветиха на други неща. Чакането е част от цялото упражнение. Оставяш напрежението да нарасне като тесто в нощви. Бащицата продължи да им обяснява кой съм, той кой е, какво щяло да стане, ако не ни пуснат. Момичето дойде да ни позяпа. Протегна ръка. В шепата ѝ имаше голям бръмбар, който драпаше да избяга.
— Мутант — каза момичето. — Преброй краката.
Осем бяха.
— Грозен е — рекох аз.
Детето откъсна два от осемте крака. Буболечката беше толкова голяма, че чух изпукването на откъснатите крачка.
— Така е много по-добре — каза момичето, остави бръмбара на земята и той хукна нанякъде.
— Ти уби Санча — уведоми ме детето.
— Големият грозен идиот ли?
— Да. Не го харесвах.
Мъжете запалиха огън в овъглената яма пред коловете. Малък огън, защото в Иберико няма много дървета.
— Той е кралят на Ренерските планини — извика им Бащицата. — Има армии!
— Ренарските — поправих го аз. Започвах да усещам крайниците си, силата ми се връщаше пълзешком.
Жена излезе от една колиба, дъртофела с рядка сива коса и дълъг нос. Разви парче кожа на земята. Вътре имаше богат асортимент от ножове, куки, свредла и щипки. Бащицата взе да се дърпа.
— Не можете да го направите, копелета такива!
Само дето можеха.
Знаех, че няма да мине много време и той ще ме умолява да го измъкна, а после ще ме кълне, че съм го довел. Поне Леша нямаше да прави същото от другата ми страна. Знаех какво ще стане, защото го бях виждал и преди. Знаех също, че тихите, онези, които дебнат сгоден момент, както го дебнех аз, накрая крещят също толкова силно и се молят също толкова безполезно. Наблюдавах сбиращите се мъже, запомнях имена — Раел, висок и тънък, с белег през гърлото, Билан, с голямо шкембе, прошарена брада и свински очички. Повтарях си имената наум. Щях да ги издиря в ада.
14.
Докато старицата белеше грижливо ребрата на Бащицата, момичето ми донесе последната си находка. Стискаше здраво щипките на скорпиона в юмрук, а жилото опъваше с другата си ръка. Осем крака се гърчеха енергично. Скорпионът беше огромен, поне трийсетина сантиметра от щипките до жилото. Жилите по кльощавите ръце на детето се бяха издули от напрежение.
— Какво?
— Сбъркан е! — извика детето, за да го чуя през писъците на Бащицата.
— Мутант? — Изглеждаше ми съвсем наред, само много по-голям от личните ми предпочитания по отношение скорпионските размери.
Старицата метна поредната ивица кожа и две дръгливи кокошки се втурнаха към лакомството. Мъжете, събрали се да видят представлението, нададоха доволни викове. Повечето седяха с кръстосани крака и пиеха някакъв алкохол от намаслени мехове. Повечето, изглежда, нямаха нищо против дъртата вещица да си упражнява занаята на спокойствие. Някои си говореха, но повечето демонстрираха интерес и аплодираха умението ѝ с ножа в края на всеки етап. Забелязах, че един е намерил главата на Леша и я държи в скута си с лице към коловете. Малцина сред Лошите кучета ни гледаха с напрежението, което се четеше в нейните очи.
— Не е мутант. Но е сбъркан. — Напрегна се да прекърши гърба на създанието, но не ѝ стигнаха силите. Краката му продължаваха да се гърчат. — Не го ли чуваш?
Трудно чувах нея през писъците на Бащицата, та какво остава да чуя новия ѝ питомец. Откровено казано, мисля, че Бащицата излишно вдигаше шум — истинската болка тепърва щеше да започне. Може би пищеше, за да отвлече ума си от ставащото. Изтезанието е нещо повече от болка и Лошите кучета го знаеха. Старицата определено го знаеше. Още не го беше подхванала сериозно, но знаеше, че осакатяването има по-голям ефект от агонията, която не оставя белег. Когато мъчителите ни причиняват нещо, което очевидно няма да зарасне, те подчертават необратимостта на целия процес. Казват ни — това няма да мине, няма да оздравее. Внушават ни, че сме просто месо, вени и сухожилия. Нещо, върху което касапинът да поработи.