Момичето, Греча, вдигна скорпиона пред лицето ми. Аз извих врат и бях възнаграден с чудесен изглед към гърдите на Бащицата — белите ребрени кости лъщяха през тесните разрези. Вените по шията му се издуваха до пръсване, очите му бяха стиснати здраво.
И тогава го чух. Тихо жужене, прещракване и тиктакане, едва доловимо през сухия звук на размаханите крачка. Напомни ми за Строителския часовник и звуците, които се чуваха, когато го вдигнех до ухото си — звук на зъбчати колелца, на метални зъбци, които се задвижват един друг с невъзможна прецизност. Обърнах се и впих поглед в гигантския скорпион. За частица от секундата черните му очи примигнаха в алено.
Греча хвърли скорпиона и го подгони с дебела тояга. Успя да го уцели и ударът счупи повечето му крака отляво. После момичето изчезна от полезрението ми, хукнало по петите на осакатеното създание. Повече от това не можех да си обърна главата. Остатъчен образ на алената светлинка се бе отпечатал от вътрешната страна на клепачите ми и по някаква причина ме подсети за червената звезда на Фекслър, примигваща над Иберико.
Мина почти час, докато старицата приключи с работата си, и за това време успя да вкара в употреба повечето инструменти, които си беше донесла. Доста се постара с гърдите и ръцете на Бащицата, подходи артистично един вид, цепеше, режеше, отпаряше, белеше на пластове и прочие. Той крещеше, разбира се, на нея, на мен, пищеше да го пуснат, да съм направел нещо, умоляваше ме, а скоро започна да се кълне в ужасна мъст, мъст не срещу мъчителите си, а срещу Йорг Анкрат, който го беше довел тук.
Изпитвах силен страх — и как иначе? Ужас ме заливаше на горещи вълни, после вледеняваше кръвта ми до такава степен, че лицето и пръстите ми изтръпваха като в студена зима. Но се опитвах да заблудя сам себе си, че съм част от публиката, че наблюдавам с небрежната жестокост на разбойници, които си почиват. И в някаква степен успях, защото бях седял и гледал, твърде често, във времената, когато още не разбирах докрай това страдание, и във времената, когато го разбирах, но не ми пукаше. Силните нараняват слабите, това е естественият порядък на света. Ала сега, вързан под горещите лъчи на слънцето, в очакване да дойде моят ред, аз разбрах що е ужас и познах отчаянието.
Най-сетне дъртофелата отстъпи назад, ръцете ѝ бяха червени до лактите, но по лицето и дрехите ѝ почти нямаше кръв. Обърна се към публиката, сгъна се в подобие на реверанс, прибра си инструментите в кожата, стисна пакета под мишка и се върна в бараката си.
Публиката крещеше одобрително, мнозина бяха вече сериозно пияни. Бащицата дишаше шумно и накъсано, главата му беше провиснала, едното око гледаше широко отворено, другото — стиснато. Високият, Раел, стана и отиде при Бащицата да върже главата му за кола с кожени ивици. Някой се изпика при колибите, друг стана да даде зърно на кокошките.
— Греча! — извика на момичето Билан, шкембелията.
Греча се появи иззад коловете с широка усмивка на мършавото си лице и пусна шепа счупени парчета от насекомо, крака и лъскави черни пластинки. Билан сложи столче, на което детето да стъпи, близо до кола на Бащицата.
Греча отиде при огъня без друга подкана и взе желязото, което се напичаше в пламъците. Не бях видял кога са го сложили там. Момичето го хвана за увития с парцал край и вдигна към нас нажежения му до тъмнооранжево връх.
— Не! — Бащицата най-сетне бе проумял защо са му вързали главата за кола. Не можех да го виня, че се дърпа като обезумял. И аз щях да се дърпам и да крещя, когато ми дойдеше редът.
Странни форми танцуваха в огъня. Силното слънце отнемаше от светлика на пламъците, затова се наложи да примижа и да напрегна взор, но все пак ги видях — форми и цветове, които нямаха място там. Явно изпадах в делириум от толкова жега и ужас. Ако имах късмет, лудостта щеше да превземе мозъка ми, преди бандитите да се заемат с тялото ми.
— Много викаш. — Греча натика горещото желязо в устата на Бащицата. Стиснатите му устни се сгърчиха стопени от горещината. Зъбите му изпукаха от допира на нажежения връх. Чух ги. Станаха крехки и се пръснаха на парчета, когато Греча натисна. Пара изригна от устата му, пара, ужасни писъци и миризма на печено месо.
Отклоних поглед през сълзи и не видях как малкото момиче му избоде очите. Бих могъл да кажа, че съм плакал за Бащицата или задето живеем в свят, където могат да се случат такива неща, но истината е, че плачех за себе си, от страх. Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.