Лошите кучета дюдюкаха и се забавляваха искрено. Някои крещяха имена, вероятно на мъжете, които бяхме убили, но това всъщност нямаше значение. Щяха да ни подложат на същите изтезания дори ако ни бяха хванали, докато спим, без да дадат нито една жертва.
— Греча — викна Билан. — Стига му на този. По-късно Мери ще се заеме отново с него. Извади окото на другия. Само едното. Нещо не ми харесва как ме гледа.
Момичето тикна върха на желязото в жарта и се загледа в него, с гръб към мен. Дръпнах въжетата си. Бандитите знаеха как да вържат човек, не само при китките, а при лактите и по-нагоре. Въпреки това дръпнах. Гняв се надигаше в мен. Нямаше да издържи пред желязото, но поне за миг смаза отчасти страха ми. Гняв към мъчителите ми, гняв заради глупостта на цялата тази история, заради идиотизма да умра в някакъв глупав лагер, пълен с празни хора, хора, които не отиват никъде, за които агонията ми ще е кратка разтуха.
Когато Греча се обърна, аз срещнах погледа ѝ, без за миг да го свеждам към нажеженото желязо.
— Гледай ръката ти да не трепне, момиченце. — Ухилих ѝ се зловещо, изпълни ме омраза толкова внезапна и свирепа, че чак ме заболя.
„Опасен ли си?“ — това бях попитал Нубанеца, когато го измъчваха с нагорещени железа. Бях му дал шанс, разхлабил бях оковите на едната му ръка и той се възползва. „Опасен ли си?“ Да, отвърна ми той, а аз го подканих да ми покаже. Ето такъв шанс ми трябваше и на мен сега. Исках тя да изрече думите. „Опасен ли си?“
Вместо това усмивката ѝ се стопи, а ръката ѝ трепна едва доловимо.
— Спри! — извика Раел. — Главата му не е вързана. Може да го убиеш така.
Дойде и стегна главата ми през челото с кожени ивици. Гледах го през цялото време, решен да запечатам чертите му ясни в съзнанието си. Той щеше да е един от последните хора, които виждах в живота си.
— Дай ми желязото — излая той и грабна инструмента от ръцете на Греча. — Аз ще се оправя с този. — Погледна ме в очите и каза: — Може и да си лорд някакъв. Доста злато намерихме у теб. И това. — Вдигна китка да ми покаже часовника. — Но и двамата знаем, че ако те освободим срещу откуп, света ще обърнеш, за да ни откриеш и избиеш до крак. Виждам го в очите ти.
Не можех да го лъжа. Нямаше смисъл. Освободяха ли ме, щях да ги гоня до дупка независимо от цената.
— Май ти се е случвало и преди. — Раел кимна към бузата ми. — Дали пък да не започнем оттам, където другите са се отказали, да ти припомним какво е усещането.
Нажеженият до червено връх на желязото наближи грапавия белег, разлял се по лявата страна на лицето ми. Ръката на Раел не трепна, колкото и страшно да го гледах. Греча стоеше до него, главата ѝ стигаше едва до кръста му.
Горещината пресуши устните и очите ми, но в белега не усетих болка, само топлина, приятна почти. Изгарянето беше убило чувствителността, можех да се дръгна до кръв и да не усетя друго освен придърпване в здравата кожа под окото си. Желязото натисна малко под скулата, все едно някой ме ръчка с пръст. Раел вдигна озадачено вежди.
— Какво, по…
Внезапен прилив на удоволствие се разля през тъканта на белега, удоволствие сродно на оргазма, и гореща вълна затвори очите ми. Надуших вонята на изгоряла коса, моята. Раел изпищя и когато погледнах отново, той вече танцуваше. Този танц хората го танцуват, когато ги връхлети внезапна и силна болка — когато си засрещнат малкия пръст на крака например или си ударят силно лакътя. С лявата си ръка стискаше китката на дясната. И там, напреки на отворената длан, имаше изгорена бразда от желязото, раната толкова дълбока, че се виждаха множеството малки кости, с които са пълни ръцете ни. Самото желязо лежеше в прахта и грееше, нажежено до бяло, сякаш са го нагрявали в ковашка пещ, парцалът около дръжката му пламтеше.
Засмях се. И как иначе? Какво щяха да ми направят, ако им се изсмея? Да ме измъчват? Смехът се бе излял така неочаквано, че неволно си бях прехапал езика и сега се смеех през вкус на кръв, усещах я как се стича топла по устните ми.
— Идиот. — Билан скочи и избута Раел от пътя си. Стисна ме болезнено за брадичката. — Какво направи, момче?
— Момче? — Заболя ме, но успях да изрека думата въпреки пръстите, които се впиваха в мускулите на челюстта ми. Не знаех какво съм направил, но се радвах. Вероятно дребните отломки от Гог, заседнали дълбоко под белега, бяха реагирали на силната топлина от желязото.
— Отговори ми.
Дори сега Билан си въобразяваше, че има с какво да ме заплаши. Плюх в лицето му, слюнка, но предимно кръв. Той залитна назад с тънък писък, момичешки някак, и това отприщи наново смеха ми. Смях истеричен, защото бях изпаднал в истерия. И други от Лошите кучета наскачаха. Един мускуляга, Мануа, брат на Санча, когото бях убил в ямата, стисна Билан за ръката и се опита да го успокои. Избърса с мръсен парцал кръвта, или поне се опита, безуспешно, защото кръвта не се махаше. Секунди по-късно и от по-добър ъгъл видях, че там, където бе стигнала кръвта, самата кожа е поаленяла, а попадналите в очите му капки са обгорили ириса до млечнобяло. Явно некромантството, което дебнеше в мен и ми позволяваше да убивам малки неща с нищо и никакъв допир на пръстите си, наистина все още течеше във вените ми.