— Върнете Дъртата Мери, бързо! — изкрещя ослепелият Билан. От усилието да се сдържи, да устои на жаждата сам да изтръгне живота ми тук и сега, горкият трепереше, та чак се тресеше. — Искам този да пищи цял месец.
— Ти няма да живееш и половин месец, Билан. Когато братята ти разберат, че зрението ти няма да се върне… колко ли ще изчакат, преди да те вържат на същия този кол? — Продължавах да се хиля, не можех да спра. Знаех, че истерията и перченето бързо ще си заминат, щом старата вещица донесе ножовете си, но какво пък, смей се, докато можеш, нали така?
Мануа изтегли меча си, който се оказа моят меч.
— Има меч от стара стомана и владее магии. — Завъртя острието в гигантския си юмрук. Беше едър човек, вярно, а ръцете му бяха направо като на великан. — Може би наистина трябва да му искаме откуп. Другият рече, че граф Ханса щял да плати за тях.
Раел се изплю, лицето му бе изопнато от болка. Когато си си изгорил ръката, така става, не можеш да си намериш място.
— Искам да умре. Да умре по трудния начин.
Мануа сви рамене и си седна, с моя меч на коляно.
Двама мъже доведоха Дъртата Мери. Видях ги най-напред с периферното си зрение и ги наблюдавах толкова напрегнато, че в първия миг не усетих как въжето около глезените ми се охлабва. През ругатните и възмущението на Лошите кучета, през влажните жални стонове на Бащицата чух прищракване и жужене, тихо стържене, все едно драпаш с пръсти по дърво. Нещо се катереше бавно по кола, за който бях вързан, от другата му страна. Клъц. Въжето около коленете ми се свлече. Никой нищо не забеляза.
Мери разгъна отново кожата с инструментите си. Изгледа ме гадно, сякаш да ме уведоми, че ще си платя, задето съм ѝ развалил почивката. Мисълта за нелепата ситуация, в която се бях озовал, отново подръпна ъгълчетата на устата ми. Бабичката извади най-острия си инструмент — малко наточено острие с цилиндрична метална дръжка, от онези, с които грецките лекари са изрязвали гангренясало месо. Три стъпки и Мери се озова пред мен, плетеше крака, но ръцете ѝ не трепваха. Сряза лекьосаните останки от ризата ми. Инструментът беше толкова остър, че мина през лена като през масло.
— Много грозна брадавица имаш, Дърта Мери — рекох аз.
Тя спря и вдигна очи да ме погледне. Очите ѝ бяха много тъмни и много зли. Очи на зла старица.
— О, прощавай. Имам предвид тази на брадичката ти. Много е грозна. Защо просто не я отрежеш? С този твой остър нож? А може да подрежеш и провисналата си гуша, в този ред на мисли. Иначе току-виж почнали да ти викат Грозната дърта Мери.
Нещо сухо и неприятно полази по вързаните ми ръце. Потръпнах, усетил твърди крачка да се движат по китките ми. Наложи се да мобилизирам цялото си самообладание, за да не изтръскам нещото от ръцете си.
— Ти тъп ли си, или какво? — попита Мери след дълга пауза. Не беше казала и дума на Бащицата, докато работеше по него, нито една.
— Да не би да ти нараних чувствата, Дърта Мери? — Усмихнах ѝ се, зъбите ми несъмнено бяха червени. — Нали разбираш, че колкото и да вия под ножа ти, тези думи няма как да изчезнат? Ти си грозна и стара. И никой нищо не може да направи по въпроса, Мери. Чини ми се, че много скоро малката Греча ще поеме занаята ти и ще го упражни най-напред върху тебе. Чудя се какви ли форми ще изреже в месата ти?
Лошите кучета ме гледаха до един, забравили за малките си спорове. Дори Раел и Билан отклониха вниманието си от личната болка и го насочиха към мен. Жертвите се молят или заплашват. Дъртата Мери не знаеше как да реагира на присмеха.
Клъц. Вече нищо не стягаше китките ми. Кръвта потече към ръцете и пръстите ми. Болеше по-зле от всичко, което ми бяха причинили досега на кола за мъчения.
Дъртата Мери поклати глава и бръсна настрани един мазен сив кичур. Изглеждаше ядосана и не бе толкова уверена като преди. И как иначе — ето я, стои пред мен, готова да ме реже парче по парче, а аз, с няколко небрежни коментара за брадавиците ѝ, бях успял да превърна нея в центъра на вниманието. Ухилих се толкова широко, че да ми се сцепят устните. Беше много вероятно да ме убият веднага щом се освободя. Перспективата да ги нападна обаче вместо да издъхна в мъки на кола, ме изпълваше с радост. Не можех да сваля усмивката от лицето си дори да исках.