— Не е наред с главата този. — Мери опря ножа си в крайната точка на най-долното ми ребро отдясно.
Напрегнах се да чуя онзи специфичен тих звук, с който спасителят ми драпаше нагоре по кола. Ако срежеше въжето през гърдите и горната част на ръцете ми, всички щяха да го видят как пада, а главата ми още щеше да е вързана. Не ни бяха вързали през шията, нито мен, нито Бащицата, вероятно за да не се задушим в конвулсиите на агонията и така да съкратим забавлението им.
Мери плъзна ножа си. Чувал съм да казват, че от остър нож не се плаче. Самия срез почти не го усетих, но болката се изля киселява с миг-два закъснение. Едвам се сдържах да не сритам дъртата вещица.
— Ох — рекох. — Заболя ме.
Мери отстъпи половин крачка назад за следващия срез — под първия, по паралелна линия. Зад мен създанието се подхлъзна и падна.
— По дяволите! — извиках неволно. За мое голямо учудване Дъртата Мери се стресна, стреснаха се и неколцина от Лошите кучета. Създанието успя някак да се задържи за ръцете ми, захапа ли ме, сграбчи ли ме, не знам, но знам, че адски много ме заболя.
— Ох! Мамка му!
Мери примигна. Беше ме порязала само веднъж и очевидно не проумяваше реакцията ми.
— Същото ли ще направиш? — попитах аз. Създанието отпусна хватката си и се закатери обратно по ръцете ми към кола. Имах чувството, че ме лази гигантски рак или паяк, да речем. Ису, мразя паяци. — Същото с ребрата, като на Бащицата? — Посочих с очи към нещастника. — Нали уж си майсторка, нали трябва да е забавно за публиката! Нищо чудно, че готвят Греча да те замести.
— Ребрата са досадни — извика някой зад нея.
— Да, ама е яко, като се пречупят и почнат да реват — възрази Раел.
— Нещо ново!
Усетих слаби вибрации, когато създанието стигна до въжето през гърдите ми. По дяволите. Напрегнах се, готов да се боря с всички сили, когато въжето падне. Още вибрации, после нещото продължи нагоре, а въжето още си стоеше на гърдите ми.
— Хайде, Грозна Мери, покажи ни нещо ново — извика тъмнокож младеж в задните редици.
На Мери това никак не ѝ хареса. Намръщи ми се, направо се озъби, не че имаше много зъби. Взе да си мърмори нещо, обърна се и се наведе да вземе тънка кука.
Създанието стигна до главата ми. Коса се беше заплела в кожената каишка и от спасителните действия ме скубеше ужасно. Усетих как щипка се пъхва под ивицата, която стягаше главата ми към кола.
Мери се обърна към мен, изправила гръб, доколкото възрастта ѝ го позволяваше. Приближи се, като държеше куката ниско, на нивото на слабините ми, и като никога се усмихваше.
Клъц.
Наведох се напред и въжето около гърдите ми поддаде. Явно създанието го беше срязало отчасти, за да не падне.
Фокусниците насочват вниманието ни в грижливо подбрана посока, за да не видим какво друго се случва пред очите ни. Лошите кучета гледаха куката на Мери. Последното въже падна и вярвате, или не, никой не видя.
Лудостта в мен, отровна смесица от ужас и облекчение, роди безумното хрумване да се почеша по носа и после пак да прибера ръка зад гърба си. Здравият разум надделя. Преодолях и изкушението да похабя секунда-две, колкото да забия куката на Мери в някое от очите ѝ. Вместо това се хвърлих мълниеносно напред и грабнах меча от скута на Мануа.
И тръгнах сред тях.
Когато врагът те надвишава многократно по численост, най-добрата стратегия е да го подхванеш по краищата, иначе бързо ще те повалят, но настоящите ми противници имаха лъкове за големи стрели и тръбички за малки. Като ги ударих в центъра, аз им пречех да се организират, принуждавах ги да влязат в близък бой. И развъртях меча незабавно. Преди първият да се е изправил, вече бях отворил рани в четирима мъже, рани, които нямаше да се затворят никога.
Има някаква свобода в това да си обграден отвсякъде. При такива обстоятелства и ако държиш в ръката си меч, който е достатъчно остър да пусне кръв и на вятъра, просто описваш с него широки дъги и единствената ти грижа е острието да не заседне в трупа на поредната жертва. В известен смисъл винаги бях живял по този начин, замахвал бях във всички посоки, без да ме е грижа кого ще затрия. Този опит ми послужи добре в покрайнините на Иберико.
Лошите кучета умираха, разделяха се с глави и крайници, падаха на снопове. Никога преди и никога след това клане не ми е доставяло такова чисто, неподправено удоволствие. Някои успяха да извадят оръжията си, мечове, ножове, малки остри брадвички, секири, но никой не оцеля след първия си замах — бърз блок и ответният удар ги поваляше. Резнаха ме, вярно, на три места. Това го разбрах по-късно, когато установих, че част от кръвта не може да се измие.