По някое време, заобиколен от врагове, се завъртях на пета и се озовах лице в лице с Мануа. Инстинктът ме накара да хвана със свободната си ръка неговата — онази, в която стискаше нож, — и да се извъртя. Заля ме изблик на омраза и набих чело в носа му. Той беше висок мъж и силен, но и аз бях пораснал доста на ръст, а дали яростта удвояваше силата ми, или в мускулите ми е имало достатъчно енергия, не знам, но така ли иначе ножът му не ме намери. Всъщност с въпросния нож нанесох още десетина рани, порех и режех, а накрая го зарязах във врата на Раел.
Повечето бяха пияни, вярно, което не вредеше на каузата ми, някои толкова насмукани, че им беше трудно да си извадят оръжието, та какво остава да го използват по предназначение. Имах и други преимущества — едно, че ги мразех и в червата, и второ, че от години тренирах с меча, тренирах ежедневно, тренирах, докато ръцете ми се прежулят и песента на меча звънне в ушите ми.
Някакъв дебелак се строполи с разпран корем и червата му се изсипаха сини. Друг, който бе хукнал да се спасява, посякох в гръб. Обърнах се и видях още две Кучета да бягат към долината. Единия свалих от петдесет стъпки с брадвичка, която загребах от земята. Другият избяга. Тишината беше внезапна и пълна.
Мери и Греча стояха до коловете. С едната си ръка момичето стискаше полите на дъртофелата, в другата държеше тръбичката пред устните си, насочена към мен. Тръгнах натам. Фют. Стреличката ме уцели по ключицата. Дръпнах тръбичката от ръката на Греча и я хвърлих зад гърба си.
— Ние с теб много си приличаме, Греча.
Клекнах, за да я погледна в очите. Издърпах стреличката и я пуснах в прахта. Греча ме гледаше с тъмни очи. Много от Мери имаше в нея. Сигурно ѝ беше внучка.
— Мога да помогна. — Усмихнах се. Беше ми тъжно за нея, за всичко. — Ако някой беше направил това за мен, когато бях малък, всички щяха да си спестят доста неприятности.
Устата ѝ се закръгли в стон на изненада, когато мечът ми я прониза, престъргвайки в тънките кости. Изправих се и детето се изхлузи от острието.
— Грозна. Дърта. Мери — рекох.
Още държеше куката. Хванах я за мършавия врат, но старицата не понечи да забие куката си в мен. Усетих гъдела на некромантството във върховете на пръстите си, реагиращо може би на преклонната ѝ възраст. Напипах вратните прешлени на гръбнака и ѝ пуснах малко смърт през пръстите си, колкото да се срине в краката ми.
Бащицата още беше жив. Хрипливото му дишане беше единственият звук в тишината, която ме затискаше, онази особена тишина след клане. Част от Лошите кучета вероятно бяха ранени, но все още живи. И да имаше такива обаче, кротуваха и се опитваха, съвсем разумно, да не привличат вниманието ми.
Отблизо раните на Бащицата се разкрещяха в лицето ми. Усетих болката, която вилнееше в тялото му на червени реки. Некромантството усеща такива неща. Достатъчно бе да сложа ръка на гърдите му, за да го опозная отвътре, в кръвта и в костите, да видя как се разклоняват вените, каква е формата на гръбнака, как пулсира и пърха сърцето му. Не можех да го изцеля, уви, можех само да убивам. Гъст секрет, примесен с чернилка от изгарянето, се стичаше от очните му ямки. Езикът му се виждаше опърлен и подут зад изпотрошените зъби.
— Не мога да ти помогна, Грейсън Безземлен.
Усилието, с което той вдигна безоката си глава към мен, изопна до скъсване некромантските нишки, които ни свързваха, и аз изохках от споделената болка. Срязах въжетата му и го положих на земята. Не исках да умре вързан.
— Сори, брат. — Опрях върха на меча си в гърдите му, над сърцето. — Сори. — И сложих край на мъките му.
Болката на Грейсън още пулсираше в ръцете ми. Коленичих до Дъртата Мери, свита на топка в прахоляка. Старицата ме гледаше с ясни очи, по бузата ѝ се беше стекла слюнка. С една ръка на дръгливия ѝ врат и една върху главата, аз отприщих болката на Бащицата. Изглежда, пръстите на некроманта могат за броени секунди и почти без натиск да постигнат онова, което вещицата постигаше за часове с помощта на острите си инструменти. Сърцето ѝ беше старо и не издържа дълго на болката. Дъртата Мери умря твърде лесно.
Видях главата на Леша сред труповете и отидох да я взема, като пътьом доубих един. Повечето трупове, които съм докосвал, пазят спомен, ехо, ако щете, от личността, която ги е обитавала приживе. Трупът на Роу например направо вонеше на него. Но главата на Леша я усещах празна, не буквално, не сякаш са извадили мозъка или нещо такова, а без следа от личността ѝ, празна черупка. Стана ми драго някак, че е избягала толкова далеч, че е непостижима. Някъде на по-добро място, надявах се.