Райк изпръхтя. Той беше виждал занданите на баща ми отблизо. И все пак Макин беше прав — имаше мнозина, в сравнение с които Олидан Анкрат изглеждаше разумен човек.
— Казах, че не ме е страх от него. — Ритъмът на сърцето ми показваше, че лъжа, но него го чувах само аз.
Макин вдигна рамене.
— Всички ги е страх от него. Той предизвиква страх. Нещо в погледа му… Да, това трябва да е. Очите му са студени. Направо тръпки те побиват.
Известен съм с това, че действам безразсъдно, че предизвиквам съдбата дори когато съм наясно, че идеята е лоша. Ала под онова сиво небе, под влажните пориви на северняка, не усещах подтик да настигна каретата и да поискам сметка за миналото. Гърдите ме боляха, там където от старата рана беше останал само тънък белег, и като никога открих, че предпочитам да отложа разплатата.
Яздехме мълчаливо, колоната се движеше около нас, толкова много гвардейци в прекрасни брони, така уверени в предназначението си. Студеният вятър ме хапеше, всички мои вчерашни дни се тълпяха на рамото ми, блъскаха се с лакти и искаха да се върнат в главата ми, за да се блъскат там.
— Серис — казах.
Макин бутна назад шлема си и ме погледна.
— Убита, когато е била само на три. Разкажи ми. — Смятал бях, че ако изобщо говорим някога с Макин за дъщеричката му, ще е в пристъп на сантиментално пиянство в тъмните часове преди зазоряване или може би ще е нужна смъртоносна рана — като с Кодин, — за да се обърне разговорът към важни теми като тази. Не бих си и помислил, че ще го направим посред бял ден, на разкалян път, заобиколени от непознати.
Макин все така ме гледаше втренчено, полюшваше се на седлото, лицето му, иначе така изразително, сега приличаше на маска. Реших, че изобщо няма да ми отговори.
— Баща ми имаше земя в Нормарди, малко имение близо до град Трент. Не бях най-големият му син. Отърва се от мен, като ме ожени за дъщерята на богаташ. Бащите ни, нейният и моят, се разбраха да ни прехвърлят няколко акра земя и да ни построят къща. Къщата стана готова две години след сватбата. Не беше точно господарска къща, но не беше и фермерска колиба. От онези къщи, които ти би нападнал с братята си, когато обикаляхте пътищата.
— Значи са ви нападнали разбойници? — попитах.
— Не. — Очите му се присвиха, натежали от спомени. — Териториален спор, нещо като малка война. Трент и Мерка не можеха да се разберат за границите си. По стотина войници от всяка страна, не повече. И се счепкаха точно в моите ниви с пшеница. И двамата бяхме на по седемнайсет, Неса и аз, Серис — на три. Имах няколко мъже да ми помагат на полето, двама домашни слуги, камериерка и бавачка.
Дори Райк прояви достатъчно такт да не коментира. Тишината беше пълна, ако не броим жвакането на копитата в калта, тежките стъпки на Горгот, проскърцването на сбруите, подрънкването на метал в метал и пронизителната гюрултия на птици, които се караха невидими в небето.
— Не ги видях как умират. Лежах в прахоляка до вратата на къщата, стиснал гърдите си с ръце. Неса сигурно са я убили, докато лежах там и гледах облаците. Малко по-късно съм загубил съзнание. Серис се скрила в къщата и огънят вероятно е стигнал до нея, след като мен са ме завлекли в някакъв изкоп. Децата все така правят, крият се от огъня, вместо да бягат от него, и димът ги намира. Половин година мина, докато се оправя. Рана в белия дроб. По-късно организирах набег в Мерка, събрал бях хора, оцелели през онзи ден. Оказа се, че синът на лорда — той предвождаше нападението, при което загина семейството ми, — е бил изпратен при свой братовчед в Атар, да се скрие там. Срещнахме се година по-късно. Проследих го до малък укрепен град на двайсетина мили северно оттук. По обратния път минах през Анкрат и останах там. След време се хванах на служба при баща ти. Това е всичко.
Нямаше усмивка на лицето му, макар редовно да се усмихваше в лицето на смъртта, виждал го бях с очите си. Гледаше към хоризонта, но знаех, че вижда отвъд него. Отвъд годините. „Това“ никога не е всичко. Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.
— И колко време е нужно, преди едно дете, заради което си прекосил граници с едничката мисъл да отмъстиш, защото не си могъл да го спасиш, когато спасението е съществувало като възможност, колко време е нужно, преди това дете да се превърне в дете, което пронизваш в сърцето, защото не си могъл да го приемеш, когато приемането е съществувало като възможност?