Сега вече Макин се усмихна, макар да не отклони поглед от миналото, което приковаваше ума му.
— Не знам какво да ти кажа, Йорг. Не знам, защото ти никога не си бил сладък като Серис, нито аз съм студен като Олидан.
Мина още ден и ние все така следвахме анкратската колона през сърцето на Атар. Навсякъде по пътя срещахме селяни, увили краката си в парцали и излезли да ни видят как минаваме, обвити в дим от пожарите, които пълзяха в дълги червени линии по стърнищата. Зарязали бяха погребалните ритуали на жътвата, прибирането на реколтата, сушенето на месо и плодове, приготвянето на зимнина, за да позяпат Златната гвардия и да видят как вятърът вее високите знамена в черно и златно. За всички тях империята означаваше нещо. Нещо старо и дълбоко, полузабравен сън за по-добър живот.
В късния следобед слънцето си проби път през пролука в облаците и Миана смени каретата на лорд Холанд за кратка езда на гърба на кротко муле със странично седло, докато колоната ни минаваше през укрепено градче с нелепото име Пиш. Мартен също бе излязъл да поязди. Остана да ми прави компания дори след като Миана се върна в каретата.
— Трудно ѝ е, господарю — каза той, без да съм го питал.
— По-трудно, отколкото да стои в Призрачния и да се чуди кога ще дойде следващият гост от Ватикана?
— Трудно е да носиш дете в последния месец. — Мартен сви рамене уж небрежно, но не успя да ме излъже.
Понякога ме боли, като виждам, че други мъже се вълнуват повече от мен за неща, които би трябвало да взимам присърце. Знаех, че ако човекът на папата беше успял да убие Миана и нероденото ни дете, щях да скърбя за тях. Ала знаех също, че някъде в сърцевината ми има друг Йорг, който би вдигнал лице да погледне света с червена усмивка, би посрещнал охотно шанса, извинението за предстоящите мигове на чиста радост, когато отмъщението ми разпъне платна върху море от кръв. Знаех, че яростта би помела всичко друго, скръбта включително.
— Светът е труден, Мартен. — Той ме стрелна с поглед, объркан за миг, защото бяхме изминали четвърт миля след последната му реплика. — Да родиш дете в труден свят като този… трябва да е трудно, редно е да е трудно. Да заченеш нов живот е повече от лесно, лесно е и да отнемеш стар живот. Редно е някаква част от този процес да бъде съпроводена с трудности.
Той не сведе поглед, а продължи да ме гледа — право, което си беше спечелил с годините вярна служба — и тежестта на присъдата му не беше лека.
— По дяволите — изсумтях раздразнено. — В каретата се чувствам малцинство.
Мартен се усмихна.
— Жененият мъж винаги е в малцинство.
Плюх в калта, изпсувах и дръпнах юздите на Барт. След минута седях в каретата при Миана.
— Каретата на баща ми е на хвърлей камък пред нас — рекох.
— Знам.
Странно ми беше да говоря за него, още повече в присъствието на Гомст и Осер, които седяха срещу нас и ни зяпаха. Макар и с известно закъснение, Гомст се сети да си извади библията, която беше достатъчно голяма да скрие и двамата старци зад разтворените си корици, и да подхване с Осер дискусия за някакъв псалм.
— Кодин настоява да гласувам с баща си на Събора. Да се сдобрим. — От думите устата ми пресъхна.
— А ти би предпочел… друго? — Усмивка размърда ъгълчетата на устата ѝ, но аз не се засегнах, знаех, че не ми се присмива.
Реплика от разговора на двамата старци стигна до мен: „Отче, къде е жертвеното агне? — А Авраам отговаря: — Сине мой, Бог ще ти прати агнето.“
— Имам много причини да искам смъртта му. И почти толкова да го убия лично.
— Но искаш ли да го направиш? Искаш ли го наистина? Онзи Йорг, когото аз познавам, е склонен да се съобразява най-вече с желанията си и ако причините не ги оправдават, променя причините.
— Аз… — Исках да разбера как сработва тази история с живота и отглеждането на деца. Исках да свърша тази работа по-добре от него. — Рано или късно синът ми ще разбере за мен и баща ми. Хората ще говорят.
Миана се наведе към мен, черната ѝ коса се люшна покрай бледото ѝ лице.
— И какво ще кажат на детето ни? — Отказваше да го нарича „нашия син“, докато той не излезе да се покаже.
— Дори кралят не може да контролира какво дрънкат хората — рекох.
Миана все така ме гледаше. Носеше диадема от плетено злато, но косата ѝ винаги имаше собствено мнение по въпроса и трудно отстъпваше свободата си, дори в битка срещу две слугини и цяла шепа фиби и шноли. Аз очевидно не разбирах, затова Миана се видя принудена да обясни:
— Как е възможно умен човек да е толкова глупав? Нещата между теб и Олидан не са приключили. Историята, която ще чуе детето ни, още не е написана.