Чуплив смях се откъсна от устните на Катерин.
— Олидан знае, че черните кораби ще потеглят към него. Казва, че Анкрат ще удържи, че тази нова зараза ще бъде победена, че Анкрат ще спаси империята. Иска само да бъде признато правото му над трона и докато той води армиите си, за да спаси Стоте, те да сложат короната в скута му и да възстановят институцията на Стюарда. Разбира се, излага исканията си доста по-дипломатично и според ухото, в което ще бъдат прошепнати, се позовава на стари дългове и обещания. — Зелените ѝ очи ме намериха, лицата ни бяха много близо едно до друго, краката ни се докосваха сгорещени. — Синовен дълг включително.
— Защо…
Катерин ме прекъсна:
— Баща ти твърди, че познава Мъртвия крал. Че знае тайните му. Че знае как да го спре.
18.
— Всичко, което си видял досега, няма да те подготви за това, което предстои да видиш след малко. Превърни ума си в камък. Каквато и клетва да ти поискат, закълни се. — Чела оправи яката на робата му и се дръпна крачка назад да го огледа отново.
— Добре.
Десет години се бяха слегнали в младия мъж за една нощ, устните му бяха стиснати, дълбоки бръчки се спускаха от двете им страни. Умора тежеше около очите му и в тях. Чела не го беше пречупила. От пречупени хора некроманти не стават. Некромантството е договор, който трябва да приемеш по своя воля, а Кай притежаваше нужното количество инстинкт за самосъхранение, за да я прояви. Под чара и усмивките му имаше твърда ядка, да.
Чела тръгна напред, той тръгна след нея по коридора.
— Не поглеждай към никого. Особено към личите — каза тя.
— Ису! Личи! — Той спря и когато Чела се обърна, отстъпи назад пребледнял. За миг ѝ се стори, че коленете му ще се подгънат.
— Мислех, че в двора му има само некроманти…
— Личите са най-малката ти грижа — успокои го Чела. Не можеше да го вини. Трябваше да си срещал Мъртвия крал, за да разбереш.
— Но… — Кай се намръщи. Чела видя как ръката му бавно се мушва под робата. Сигурно да стисне камата, която тя му беше дала, да потърси утеха в острието ѝ. Мъже! — Но щом са мъртви, не трябва ли ние да ги командваме?
Страх и амбиция, добре. Чела усети как устните ѝ се извиват в горчива усмивка. Едва бе вкусил от аромата на мъртвите земи, преди броени часове бе успял да размърда първия си труп, а вече се имаше за некромант и посягаше към юздите.
— Ако бяха паднали, тогава — да, некромант би ги вдигнал и некромант би ги водил.
— Не са мъртви, така ли? — И пак се намръщи.
— О, мъртви са. Но никога няма да са под наша команда. Личите са мъртви, но никога не са умирали. На нас ни е дадено да връщаме онова, което не може да иде на небето, да го натикаме обратно в прежната му плът и да го водим. Но в мъртвите земи, откъдето призоваваме умрелите, има неща, които са мъртви, без никога да са живели. Личите са такива и служат на Мъртвия крал. В най-тъмните кътчета на мъртвите земи, сред такива същества, Мъртвия крал се появи отникъде и само за десетина години успя да си сложи короната.
Тя тръгна напред и след миг колебание Кай я последва. Къде другаде можеше да иде?
Подминаха няколко врати отляво и прозорци със затворени капаци отдясно. Бурен вятър тресеше тежките дъски, но дъждът още не бе завалял. Двама пазачи чакаха в ъгъла, мъртъвци в ръждясали брони, лек дъх на разложение лъхаше от тях, почти надвит от силните химикали, които консервираха плътта им.
— Тези са силни. Усещам го. — Кай спря и вдигна ръка към двамата, все едно натискаше нещо във въздуха.
— Малко от тях е преминало — каза Чела. — Били са лоши хора. Живели са лош живот. При такива остава много, което да върнеш в тялото. Хитрост, известна интелигентност, полезни спомени. Повечето пазачи тук са такива. А когато намериш труп, който можеш да напълниш почти до ръба, не искаш да се разложи, преди да е дал всичко от себе си, нали така?
Мъртъвците я гледаха със съсухрени очи; черните им мисли бяха непознаваеми.
Още коридори, още пазачи, още врати. Мъртвия крал бе отнел замъка само преди няколко месеца от последния влиятелен бретански лорд, Артур Елгин, чиито кораби повече от двайсет години тормозеха континенталните брегове на север и юг. Дните на терора му не бяха свършили, тъкмо напротив. Защото сега Артур Елгин служеше на Мъртвия крал, или поне каквото от него бяха успели да върнат от мъртвите земи, а то сигурно е било доста, подозираше Чела.