Когато го видях за пръв път, нямах представа как да тълкувам видяното. На едно възвишение вдясно от мен рамото на обрулен Строителски камък стърчеше от глинестата почва. Над и около него въздухът трептеше нажежен. Изгорената половина на лицето ми запулсира, аз примижах с лявото око… и трептенето изчезна. Погледнах отново, само с окото, което едва не бях изгубил, когато Гог ме изгори, и пак видях трептенето. Приличаше на призрачните пламъци, които обвиваха Джейн под връх Хонас.
— Тръгвай. — Дръпнах Плашо за повода. Той изрева толкова силно, че камъни да сцепи. Отхвърлих идеята да го избутам през сиянието толкова бързо, колкото я бях родил. Все пак без Плашо трябваше сам да си нося багажа, нали така? Ако ми беше подръка някоя от онези гигантски хлебарки, щях да хвърля нея в омарата. Хрумна ми нещо. Измъкнах образния пръстен от раницата си и го вдигнах да погледна през него. Светът моментално потъна в оттенъци на червеното, старият камък се къпеше в алено, ярко и гъсто, което избледняваше в по-поносими отсенки надолу по склона. Пътеката, която следвахме по дъното на сухия дол, беше изпъстрена с отделни оранжеви петна, увиснали във въздуха като мъгла.
— Това определено ще ми е от полза. Какво друго можеш да ми покажеш?
И досущ като духа от лампата на Аладин, Фекслър Брюс се появи пред мен на пътя, нито по-жив отпреди, нито по-умрял, съвсем какъвто го помнех. Отстъпих крачка назад — от онези крачки, които не питат за разрешение и извират от времето, когато страховете човешки са били записани в костния мозък на расата ни. От онзи вид, който винаги успява да ме ядоса. Дръпнах пръстена настрани и Фекслър изчезна заедно с оттенъците на червено и оранжево. Сложих го пред окото си и Фекслър се появи отново.
— Какво правя тук, Брюс? — Почувствах се глупаво. И как иначе? Надничах през малка стоманена халка и си говорех с привидение. Сам бях в пущинака, вярно, и нямаше кой да ми гледа сеира, ако не броим коня и мулето, но пак се почувствах като глупак.
Фекслър разпери ръце. Беше със същите бели дрехи като в замък Утрен, без една прашинка по тях.
— Защо са тези загадки? Просто ми кажи с думи прости и…
Той се обърна и тръгна по долината.
— Мамка му — рекох и го последвах, повлякъл Плашо след мен.
20.
Призракът на Фекслър Брюс ме преведе през хълмовете Иберико. Вървяхме от средата на предобеда до средата на следобеда, достатъчно дълго да се уморя и достатъчно дълго порезните рани над хълбока ми да запулсират с онази неприятна болка и топлина, които говорят за инфекция.
Хълмовете шаренееха — с всякакви оттенъци от мръсно бяло, през сиво, та до охра. Спечена кал, ронеща се пръст, оголени скали. И от време на време някоя ръждясваща буца, ерозираща по неохотния начин, така характерен за всичко, създадено от Строителите, устояваща век след век на стихиите. Повечето бяха големи парчета метал без намек за функция, приличаха на стомана, надупчени и нащърбени, някои големи колкото къща, други килнати, сякаш ги е разбутал великан, всичките лекьосани от корозия, зеленикави на места, другаде бели като посипани с пудра захар. Минахме покрай едно, което жужеше, тънък вой в най-високите регистри, от който ме заболяха зъбите, а Фекслър изчезна и се появи доста след като нещото остана зад гърба ми. На друго място имаше полегнала метална колона, наполовина заровена, а може и само една десета да стърчеше над земята, не знам, но така или иначе колоната пееше с омайно красив глас на някакъв непознат език. Стоях под безмилостното слънце, целият настръхнал от благоговение, потънал в песента.
Виждах Фекслър единствено през пръстена и започнах да се чудя дали пръстенът не го рисува за мен, наслагвайки го върху пейзажа като рисунка върху стъкло. Така или иначе, той ме преведе през пресъхналите реки и прашните дерета на обещаната земя, без да каже и дума и без да спре, освен когато аз спирах.
Минахме покрай машина с отпрана метална обшивка, в търбуха ѝ се виждаха въртящи се цилиндри, лъскави колелета, които задвижваха други лъскави колелета, и всичко това се движеше в мълчание. Напомни ми за часовника, който носех в багажа си. Фекслър не пожела да отговори на въпросите ми за машината.
Когато пътят ни по едно дере стигна до задънен край, до ронеща се стена от пръст и пясък, сенките вече се бяха издължили. Фекслър спря и ме погледна.
— Защо спираме? — попитах. Не че имах нещо против, но исках да знам защо.
Фекслър изчезна.
Не се върна дори когато фраснах образния пръстен в дръжката на меча си. Описах бавен кръг с разперени ръце. Жребецът на Леша ме зяпаше с бегъл интерес, Плашо гледаше тъпо.