Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.
Разчистих пръстта и открих капак от Строителски камък, кръгъл и приблизително метър широк. Ръждиви петна показваха, че навремето е бил прикрепен и с друго, а не само чрез собствената си тежест. Резервният меч, който бях вързал за дисагите на Леша, влезе в употреба — използвах го като лост. Успях да повдигна капака, после го избутах настрани. Половин мех вода отиде да заменя изгубеното във вид на пот. Слънцето над Иберико е безмилостно.
Под капака имаше шахта, тъмна, с гладки стени и без зловония, които да се издигат от дълбините. Пуснах един малък камък в мрака. Това с камъните ми е неустоимо — правя го дори когато няма нужда. Паузата, преди да чуя далечното тупване, беше красноречиво дълга — определено не исках да последвам камъка.
— Можеше да ми кажеш да си донеса въже, проклет да си! — Имах някакво, въпреки липсата на инструкции от страна на Фекслър, но не вярвах да ми стигне.
Шахтата беше достатъчно тясна да опреш гръб в едната стена, да запънеш краката си в отсрещната и така да се спуснеш бавно надолу. Но ако шахтата се разширеше, ако стигнеше до отклонение или се окажеше по-гладка от очакваното… обратният път можеше да се окаже труден. Дошъл бях в Иберико с мисълта, че ще боря невидими огньове. Да се заклещя в дупка и да умра от жажда ми си струваше твърде жалък край, който не си заслужава риска.
Извадих кутийката с прахан от багажа и развих превръзката, с която бях стегнал раната над лакътя си. Превръзката се беше залепила и вонеше сладникаво, на гной. Сухите краища се разгоряха добре и не угаснаха, когато пуснах парцала в шахтата. Стените изглеждаха успоредни чак до дъното. Колкото до дълбочината — прецених я на десетина-дванайсет метра. Предположих, че някъде долу има тунел, но от мястото ми не се виждаше нищо.
Стиснах с пръсти раната на ръката си с надежда да изкарам гнойта. „Христос на коловоз!“ Тази беше от любимите ругатни на Макин. Звучеше тъпо, но може би древните са употребявали думата в друго, по-болезнено или по-нецензурно значение. Ръбовете на срязаното месо бяха неестествено розови, обточени с черни корички. Не виждах как раната изобщо ще се затвори.
В лагера на Лошите кучета имаше доста въжета и аз бях взел няколко, три по-точно. Никога не тръгвай на приключение без въже, така поне казват. Вързах ги едно за друго и ги спуснах в дупката за проба. Дължината им покриваше приблизително две трети от дълбочината на шахтата. Вързах голям възел в единия край и го затиснах с тежкия капак. Бих могъл да вържа въжето за коня или мулето, но сметнах, че капакът е по-надеждна котва. На колана си вързах фенера, който бях взел от лагера, и резервна манерка с масло. В един от джобовете си натиках прахан, кремък и парче стомана. Реших, че не е разумно да паля фенера сега — ако паднех, можеше и да се подпаля, освен че ще си потроша краката.
Болежките и умората забавяха движенията ми, чувствах се тромав и слаб. Глътнах още една таблетка от солите на Кародски извори и хванах въжето с две ръце. Погледнах за последно прашните хълмове и белезникавото небе и се вмъкнах в дупката.
Щом се скрих от слънцето, ми стана толкова студено, че ме побиха тръпки, макар че дали от треската, или от рязък спад в температурата, не знам. Спусках се надолу педя по педя, стиснал въжето и с ръце, и с крака. Когато коленете ми стигнаха до края му, отворът на шахтата, закрит наполовина от капака, приличаше на светъл полумесец в беззвездна нощ. Втресе ме. Представих си как някой затваря капака и светлината изчезва завинаги.
Изпъшках, вдигнах крака да ги запъна в стената отсреща, а раменете и горната половина на гърба си опрях здраво в стената отзад. Не бях съвсем убеден, че натискът в противоположни посоки ще ме задържи, след като пусна въжето, още по-малко бях убеден, че ще мога да се изкача по този начин.
Пуснах въжето.
Плъзгах се надолу сантиметър по сантиметър, всеки с цената на големи усилия. Краката ми трепереха, сигурен бях, че оставям след себе си диря от кожа и кръв по Строителския камък — ризата ми едва ли бе издържала дълго на силното триене.
Имаше достатъчно дневна светлина да разбера кога на шахтата ѝ свършиха стените, но и без светлината щях да се сетя, защото скоро опората под токовете на ботушите ми изчезна — пръстите ми опираха в стабилна повърхност, а петите ми срещаха празен въздух. Когато едно решение е неизбежно, по-добре не губете време в двоумения, защото времето е ценно и може да ви потрябва по-късно. Скочих, като направих и невъзможното краката ми да се озоват отдолу. Постигнах частичен успех, в резултат на който се сдобих с натъртени пети и посмачкани коленни и лакътни стави, главата ми също влезе в близък контакт с пода. Дебелият слой прах посмекчи удара, спести ми пукнат череп и безсъзнание. Е, разкашлях се и от носа ми потече кръв, но само толкова. Надигнах се, опрях гръб в най-близката стена и прегърнах коленете си.