— Ох. — Стонът ми прозвуча носово.
Плъзнах пръсти към най-силната болка и открих парче от стъклото на фенера, забило се в бедрото ми. Извадих го и притиснах раната, докато кръвта не спря. След известно опипване открих фитила на фенера, намокрих го с масло от манерката, с мъка избих искра и го запалих.
Тунелът пресичаше шахтата перпендикулярно, беше с кръгло сечение и обезпокоително приличаше на отводнителен канал. Краят на въжето се люлееше на три метра над протегната ми ръка. Пътят нагоре щеше да изисква акробатични умения, които биха били свръх възможностите ми дори без треската и многобройните ми наранявания.
Приех, че някога по тунела е текла вода, и тръгнах „срещу течението“. Когато си на тъмно и знаеш, че светлината ти скоро ще угасне, се примиряваш с положението и действаш. Винаги съм се чудил защо толкова малко хора прилагат този житейски принцип.
На три пъти стигах до разклонения и всеки път се консултирах със Строителския пръстен, който хвърляше известна светлина по въпроса във вид на червена примигваща точка. Като следвах това указание, първите два пъти завих надясно, а на третия продължих напред. При два от завоите по стените имаше следи от ръжда, които говореха, че някога тунелът е бил преграден с метални решетки. Древен мъдрец е казал, че повечето проблеми изчезват, ако достатъчно дълго не им обръщаш внимание. За щастие тези конкретни проблеми вече бяха изчезнали, защото някой друг не им бе обръщал внимание стотици години.
Тунелът се издигна под остър ъгъл и ме изведе в кръгло помещение, празно, ако не броим парчетиите от пластимаса по пода. Бяха станали крехки и хрущяха под краката ми. Някои парчета приличаха на страничните облегалки на столове, имаше и малки колелца, други още се крепяха към останките от метални шкафове. Видях коридор и тръгнах по него, около мен танцуваха сенки. Не усещах никакви миризми, нямаше я дори характерната миризма на застояло, която тегне в изоставените помещения.
Дългият коридор ме преведе покрай много входове, всичките отворени и тъмни, тук-там на панти висяха отломки от врати. На тавана, през равни интервали, имаше дълги тънки ивици белезникаво стъкло. Две-три се опитаха да светнат като мехурите във Висок замък, когато минах под тях, но успяха само да примигнат.
Бродил съм из руините на крепости, където са живели поколения хора, виждал съм марша на празни столетия от старите каменни блокове, познавам изхабяването на онзи особен релеф, който свързваме с живота. Но макар и излинели, онези места носят спомен за прежните си обитатели. Протрито място на пода, където провиснала врата се е отваряла и затваряла десетилетия наред, стъпала с износен по средата ръб от безбройните стъпки, издълбаното в прозоречния перваз име на някое палаво дете. Такива руини можеш да разчетеш, колкото и да са стари, лесно можеш да си представиш войниците по стените, конярчетата, които извеждат конете на разходка. Ала в сухите коридори на тази Строителска бърлога, недокоснати от дъжд и вятър, консервирани, виждах само загадки и тъга. Сигурно бях първият човек, стъпил тук от хиляда години. Може би щяха да минат още хиляда, преди да се появи следващият. В такива места тишината и прахта чакат, а човешкият живот се изнизва покрай тях. Ако не беше трептенето на пламъка във фенера ми да отброява секундите, като нищо можеха да пробягат часове, да избягат години, преди да изпълзя оттук стар, но не и помъдрял.
Коридорът ме отведе в голяма зала с много врати, дървени наглед, но недокоснати от времето.
Тишина.
Когато се бях пресягал след мъртвите да изтегля онова, което е нужно, за да станат отново, сякаш се бях пресягал към място като това. Когато изтеглих Роу в трупа му, се бях пресегнал към сухите земи, макар той да умря в калта на кантанлонските тресавища. Сетих се за Уилям. Дали и той е попаднал на такова място? Докато лежах почти мъртъв, след като ножът на татко намери сърцето ми, един ангел дойде при мен, ангел в женски образ, и аз го отблъснах, отхвърлих предложението му. Надявах се, че години преди това ангелът се е спуснал в сухите земи и е направил същото предложение на Уилям. И че той не го е отхвърлил.