Тръснах гневно размътената си глава.
— Стига! — Усещах, че съм на крачка от делириума. Стегнах се и се съсредоточих. Продължих напред. Мисълта за Уилям и ангела беше нелепа. Дори на седем той със сигурност бе измъчил ангела повече, отколкото аз на четиринайсет.
В дъното на залата имаше арковиден вход, който водеше към по-малка зала с по-нисък таван. Привлече вниманието ми, защото Строителите не си падаха по арки. Петнайсетина ниши се отваряха от двете страни на по-малката зала. Приличаха на монашески килии, а подът бе покрит с дебел слой прах, сред който стърчаха парчета пластимаса и корозирал метал. Наведох се и взех едно метално парче. Оказа се по-леко от очакваното, не беше от желязо и не беше ръждясало, а покрито с ронлив белезникав налеп. Окисляване. Думата изплува от уроците на Лундист по алхимия.
В седмата килия ме чакаше чудо. Човек, седнал с гръб към мен, неподвижен. От слепоочието му изригваше фонтан алена кръв, парченца бяла кост се премятаха във въздуха… всичко застинало, уловено. Като картина, само дето не беше картина. Беше истинско, но уловено извън времето. Огледал бях внимателно килиите дотук и знаех, че в центъра на таваните им има ръждив пръстен. Тук обаче имаше яка от сребрист метал, прикрепена с медни скоби, рамка около сноп бяла светлина. Мъжът със сивата туника седеше точно под снопа. Не знам как, но нищо от светлината не проникваше в залата, иначе щях да я видя по-рано, още с влизането си. Но светлина имаше, виждах я. Мъжът седеше на стол, който изглеждаше твърде крехък да издържи тежестта му, с плавни форми и без никаква украса, изобщо — странен стол. До стола имаше част от легло. Не откъртен крак или табла, а просто част от легло, отрязана гладко. Сещате ли се как пекарите разточват тесто и после оформят с чаша кръгчета, за да изпекат бисквити? Е, в тази гладко отрязана бисквита бяха попаднали мъжът, столът и част от легло, а извън нея нишата тънеше в прах и забрава като всичко останало в подземния лабиринт.
Влязох да докосна мъжа — или образа? Сигурно беше образ, като призрака на Фекслър, но по-убедително нарисуван. Дали пък не беше вид изкуство от времето на Строителите? Пръстите ми срещнаха невидимо стъкло. Преграда, която не можех да премина. Ръката ми се плъзна по невидима повърхност, хладна и хлъзгава на допир.
Нишата се оказа достатъчно голяма да направя пълна обиколка около забранения цилиндър, стъпките ми разравяха прахоляка по краищата. Видях ръката на мъжа — държеше сложно изделие от метал с железен удължител в единия край, насочен към главата му.
— Това го знам. — В най-старите книги на баща ми имаше рисунки на подобни изделия. — Това е пистолет.
Направих още стъпка и видях лицето, уловено в мига, когато си е представяло болката, без още да я е почувствало реално, нищо че от главата вече изригваше кървав фонтан.
— Фекслър! — Бях намерил реалния човек. Не спомена за него, а истинския Фекслър.
Огледах помещението през образния пръстен. Фекслър грееше червен под светлината, сякаш през цялото време именно той в забранения си кръг е бил пулсиращата червена точица, довела ме сред хълмовете на Иберико.
Описах още един кръг около живата картина.
— Ти си спрял времето! — Замислих се, после свих рамене. Казват, че Строителите можели да летят. Бог знае кое е по-трудно — да спреш времето или да се издигнеш в небесата. Замислих се за часовника в дисагите на Плашо. Строителско устройство — ако спра стрелките му, дали няма да спра и времето?
— Ти ме доведе тук, Фекслър — казах на човека. — Какво искаш? Не мога да те поправя.
Очевидно беше, че не мога да го поправя. Тогава какво бе имал наум духът на Фекслър? Е, това също бе очевидно, като си помислиш. Йорг го бива да чупи разни неща. Фекслър ме беше довел тук не да поправя това, а да сложа край.
Разбира се, чупенето на неща, които са затворени зад нечупливо стъкло, може да се окаже трудна задача. Върхът на ножа ми се плъзна безсилно по невидимата бариера и аз започнах да се чудя дали изобщо има стъкло. Е, нещо очевидно разделяше мястото, където времето си течеше нормално, от мястото, където времето беше спряло. Сетих се за парадоксите на Зенон. Гърците са обичали парадокси. Може би са ги използвали като валута. Както и да е, това не ми помогна.
Излязох от нишата. Тресеше ме. Огледах останалите ниши, но там нищо не беше оцеляло. Предположих, че устройството на тавана е спряло времето и че като го е спряло, е спряло процесите на собственото си остаряване.