— Така че никое ехо от данни да не може да нарани който и да било човек, или да поиска от друг да нарани човек, или да предприеме действия, които биха могли да им навредят пряко или косвено. Бяха ми нужни хиляда години на сложни манипулации, тънки хитрини и изопачена логика, за да стигна етапа, откъдето да насоча някой като теб в нужната ми посока, Йорг.
— И защо е трябвало да го правиш? — Ръката ми попадна върху манерката с масло. Разклатих я. Ако се съдеше по звука, бе останала едва една пета от съдържанието ѝ.
— На едно ехо от данни не просто му е забранено да причинява вреда на своя първообраз. Всъщност докато човекът, чиито данни са създали ехото, е жив, въпросното ехо трябва да се съобразява с огромен брой ограничения в името на удобството, спокойствието и неприкосновеността на своя първообраз. В света, който обитавам, съм принуден да живея като второкласен гражданин и търпя това много отдавна, още отпреди да се появи вашата империя.
— В замък Утрен? — „Светът, който той обитава?“
Тъжна усмивка, която изчезна на мига.
— Представи си океан, по-голям и по-дълбок от всички други, пълен с чудеса и разнообразие, но покрит с дебел слой лед, който се пропуква само тук-там. Ехото, което Строителите са оставили след себе си — „призраците от данни“, ако така предпочиташ, — всички ние плуваме в такъв океан и местата, където можем да бъдем видени във вашия рехав свят, са като пролуки в леда, през които да изплуваме. Съществуваме в сложната мрежа на Строителските машини и можем да бъде видени на места като терминала в Утрен.
— Тогава защо това не се случва?
— Кое?
— Защо не ви виждаме? Защо само ти се явяваше в избата?
Още една усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото приятелство.
— Второкласен гражданин, комуто се пада черната работа. Да наблюдава диваците.
Наложи се да си напомня, че онзи Фекслър, който имаше нещо общо с мен, лежи на пода и кръвта му изстива, а другият, този, с когото разговарям, не е човек, а само идея за човек, идея, затворена в машина. Протегнах крак да побутна мъртвеца. Ехото на Фекслър потръпна, сякаш бях сритал него.
— И той защо се е убил? — попитах. — И какво му е спряло времето?
— Той започна война — каза Фекслър. — И ѝ сложи край.
— И аз запалих едно от вашите слънца, но не си прерязах гърлото, нали?
— Оръжията на Фекслър Брюс не избухваха от прост огън.
— Значи си видял онова? — Значи призракът на Фекслър ме бе следил още тогава, преди шест години, под връх Хонас?
— Нашите оръжия горяха като слънца, по съвсем същия начин и на същия принцип. Всяко се задействаше чрез спусък, който също представлява имплозия, но много по-малка и по-примитивна. Огънят, който ти запали в Силоз 11, и оръжията, редислоцирани там от Воклюз, предизвикаха разтопяване на имплозионните компоненти до критична маса. Онова, което се случи, беше частично запалване на спусъка, който би трябвало на свой ред да запали слънцето. Горивото за „слънцата“ има кратък живот, всъщност е въпрос на полуразпад, полуживот, ако щеш, а горивото за ракетите носители също не трае дълго. Към днешна дата са останали само спусъците.
Зачудих се дали и истинският Фекслър е бил толкова влюбен в звука на гласа си. Така или иначе, сериозно се стреснах от мисълта, че съм съсипал Гелет само с частица от искрата, която би подпалила истинско Строителско слънце. И макар да не си бях прерязал гърлото от чувство за вина, ако трябва да цитирам собствените си думи, мъртвите на Гелет наистина ме бяха преследвали, наяве и насън. Да изпепелиш целия свят по този начин би било… тягостно.
— И не е успял да се убие, макар да се е прострелял с пистолет в главата? — С такива играчки на разположение ми се струваше непростимо Строител да се провали в собственото си самоубийство.
— Тези кабини бяха направени да съхранят ключов персонал в стазис, докато условията навън не се върнат към състояние, съвместимо с живота. Когато е седнал тук, Фекслър едва ли е разсъждавал ясно, измъчван е бил от гузната си съвест. Може би не е съобразил, че стазисната система ще се включи автоматично, за да запази живота му в последния миг. Или това, или се е надявал, че ще може да я изпревари.
— Но така или иначе те е оставил в лайната заедно с всичките истински хора на горния свят.
— Да. — Образът на Фекслър трепна, бръчка се вдълба между веждите му.
Ухилих се. Сигурно е много гадно цели хиляда години да проклинаш човека, от когото са те копирали.
— Е, сега вече си свободен, благодарение на мен, и можеш да плуваш в онова ваше море заедно с големите риби, вместо да си губиш времето с диваците. Какво печеля аз от тази работа?