— Вземи хапчетата. — Фекслър посочи нишата. — Пий по две на ден. Развил си сепсис, но лекарството ще ти помогне.
Надигнах се на колене и загребах шепа жълти таблетки от нишата. Вътре нямаше нищо друго, а не виждах как са се озовали там. Глътнах две — с мъка, защото гърлото ме болеше зверски. Може да бяха отрова, вярно, но ако искаше да ме убие, Фекслър едва ли щеше да прибягва до хитрост. Несъмнено разполагаше с по-лесни начини.
— И какво искаш от мен, Фекслър?
— Както казах, в Строителските машини има много духове. — Въсеше вежди от усилието да оформи мислите си в думи, които да разбера. — Тези духове, това ехо, те не обръщат голямо внимание на вашия вид. Но напоследък все по-често насочват поглед към настоящето, към пръстта и праха, където всички ние сме започнали съществуването си. Не са малко онези, които искат да подкрепим една нова цивилизация, така че дълбоките мрежи да бъдат поддържани и поправяни при нужда. Ала повече са онези, и броят им расте, които се тревожат за непосредствените заплахи, свързани с изтъняването на воала. Проблемът с остаряването на машините им се струва по-маловажен и не толкова спешен. Според тях единственият начин колелото да спре да се върти, единственият начин да се задържат бариерите, които разделят земята от огъня и живота от смъртта, е човечеството да бъде унищожено, избито до крак. И са разполагали с хиляда години да заобиколят изричните забрани, строгите правила, създадени да предотвратят подобен геноцид. Ако няма кой да борави със силите на „магията“, ако не остане никой с воля, която да приложи, проблемът ще се разреши от само себе си или най-малкото ще получим отсрочка.
— Значи единствената вина на бедния Фекслър е била в задръжките? Че не е подпалил достатъчно слънца? Ако беше избил и последните оцелели, сега вие нямаше да имате проблем? — Изсумтях. — Ако ще правиш нещо, направи го докрай.
Фекслър трепна — като отражение във водна повърхност, когато хвърлиш камъче. Намръщи се.
— А ти в кой лагер си, Фекслър? На онези, които искат да ни превърнат в прислуга и да им оправяме каруцата, или на другите, които искат да ни избият набърже, преди да сме счупили света?
— Аз имам трети начин — каза той.
Потрепна отново и устата му се сгърчи сякаш от болка. Светлинката в нишата зад панела примигна и угасна.
— Алтернатива, за която другите още не са помислили… ох! — Избледня и почти изчезна, после се върна, но толкова ярък, че примижах да защитя очите си.
— Занеси контролния пръстен във Виен. Там, под трона…
И изчезна.
22.
— Йорг от Анкрат отново те праща при мен, Чела.
Челюстта на Артур Елгин стържеше и от този звук тя настръхна. Стържещият звук се чуваше при всяка дума, която Мъртвия крал изричаше, като местеше неумело челюстите на Елгин.
— Водя в двора ти Кай Самърсън, господарю, некромант, който иска да ти служи…
— Йорг не те ли хареса, Чела? Нима е отхвърлил предложението ти?
Стържещият звук… пристъргване на кост, стави, сухожилия… цялата настръхваше, боляха я зъбите. От звука — и от лъщенето в очите му. Спомни си времената, когато бе плувала в смрад, когато бе работила с трупове в най-тъмни места, когато бе ходила на лов за човешки останки досами границата на мъртвите земи, виждала бе ужасии, които да отнемат здравия разум и на най-здравомислещия човек… а сега трепереше, ужасена от пристъргване в челюстта на мъртвец.
— Чела? — Кротко напомняне, да, но и по-кротки укори бяха пращали слугите на Мъртвия крал в ръцете на личите.
— Той ми отказа, господарю. — Бяха минали повече от пет години, а Мъртвия крал все още искаше разплата за стария ѝ провал.
— Още ли мислиш, че той е глупаво момче с повече късмет, отколкото способности?
— Не, господарю. — Макар че точно така мислеше. Каквито и странни чувства да размърдваше в нея момчето, в действията му Чела не съзираше гениалност. Когато мнозина залагат дългосрочно, накрая някои си тръгват с печалбата. Което не означава, че днешните победители ще спечелят и утре.
— Искам го тук, Чела, да застане пред трона ми и да отговаря пред мен.
— Да, господарю. — Макар че нямаше никаква представа за какво има да отговаря Йорг Анкрат пред Мъртвия крал. Искаше ѝ се да попита защо, но знаеше, че думата никога няма да излезе от устата ѝ.
— Нека видим този Кай Самърсън.
Чела се обърна да подкани Кай напред. Да се откъсне — пък макар и само за миг — от погледа на Мъртвия крал беше истинско облекчение. В студената светлина на привиденията Кай остаря с още десет години, щом погледът на Мъртвия крал се спря върху него.