Зачудих се какво ли правят ръцете ѝ под кожената наметка. Кършат пръсти? Плъзгат се към дръжката на нож? Не трепват?
— Така е. — Миана се усмихна най-неочаквано, челото ѝ се изглади. — Определено не изглеждаше доволен, че те сънува.
Катерин кимна.
— Моят племенник има на съвестта си много престъпления, но най-тежкото е срещу сестра ми кралица Сарет и нейното дете. Може би е прав и наистина е загърбил греховете си тук, на пътя. Може би, когато пристигнем във Виен, те ще го настигнат отново.
Никой от събралите се около огъня не понечи да каже и дума в моя защита.
Затова се защитих сам.
— Ако в света съществуваше справедливост, милейди, Бог лично би посегнал от небесата да ме усмърти, защото съм виновен, точно както казвате. Но той още не ме е поразил и докато реши дали да го направи, нямам друг избор, освен да продължа напред и да действам по свое усмотрение.
И в този миг Горгот ме изненада. Гласът му беше толкова дълбок, че да го сбъркаш със земен трус. Отначало не разбрах, че пее, без думи, без мелодия дори, простичко и стихийно като припукването на огъня, завладяващо. Дълго всички седяхме и слушахме, а звездите пътуваха над нас мразовити като нощта.
Три дни и три нощи валя дъжд от оловно небе, задушаваше в зародиш опитите ни за разговор в каретата и се опитваше да удави всичко живо извън нея. Пътищата се превърнаха в кални реки. Истинските реки се раздуха в чудовищни тъмни въртопи, повлекли изкоренени дървета и отнесени каруци. Капитан Харан водеше колоната по алтернативните маршрути, планирани в случай на криза като настоящата, минавахме през големи и още по-големи градове, където каменните мостове бяха оцелели след множество порои през годините.
Отново яхнах Барт. След като дни наред седях притиснат до топлината на Катерининото хладно безразличие, можех да понеса един студен душ.
— Бягаш, Йорг? — Макин изравни коня си с моя, след като се отдалечих от каретата на Холанд.
Пътят се виеше през наводнени пасища и полуудавени живи плетове. Часове по-късно дъждът намаля и дълъг светъл разсед пропука небето. Неподвижната вода около нас се превърна в огледало и то отразяваше самотните дървета. Дървета, разперили голите си клони както над, така и под нас. Светът е съставен от повърхности, като си помислиш, и от измамни отражения, а истината лежи в незнайните и непознаваеми дълбини отдолу.
— По дяволите. — Тръснах глава. А уж се бях махнал от каретата, за да разкарам Катерин от мислите си!
— Милорд? — обади се един гвардеец, който яздеше близо до мен.
— Нищо. Не ми обръщай внимание — отвърнах.
— Милорд, капитан Харан помоли да отидете при него в челото на колоната.
— О. — С Макин се спогледахме и пришпорихме конете покрай колоната, която вече забавяше.
На запад слънцето се спускаше косо под облачната покривка и шареше водата в алени отсенки. След пет минути езда в рядката кал настигнахме Харан. Градче се беше покатерило на възвишение пред нас, остров понастоящем.
— Готеринг. — Харан кимна към къщите в далечината.
Мартен и Кент спряха при нас.
— Пътят ли е непроходим? — попитах аз. Водата го беше заляла изцяло, чак до склона на хълма с градчето.
— Едва ли е твърде дълбоко — каза Харан. Наведе се напред и докосна крака на коня си да покаже докъде, по негова преценка, стига водата.
— Тогава какво? — попитах.
Мартен извади меча си, бавно, и посочи оградата вляво от нас. Не бях обърнал внимание, сметнал го бях за поредния боклук, с който пороите разкрасяват огради и храсти, но сега се вгледах и видях друго.
— Парцали?
— Дрехи — каза Харан.
Кент се смъкна от коня си и прецапа няколко метра напред по пътя. Наведе се и загреба шепа кал. Вдигна длан да ми покаже.
Забелязал бях белите петънца, но не им бях обърнал внимание. Сега, когато бяха на сантиметри от лицето ми в шепата на Кент, разбрах какво са. Зъби. Човешки зъби, окървавени и с дълги корени.
Слънцето се давеше на запад и водата гореше червена. Ставаше все по-студено.
— Това говори ли ти нещо, Харан?
— Гвардията пътува на много места. Чувал съм всякакви истории. — Под едното му око имаше стар белег, бял и лъскав на фона на лицето му. Не го бях забелязал преди. Тази вечер Харан не изглеждаше младолик. — Най-добре доведете онзи ваш епископ. Може би той знае повече.
И така, след десетина минути Макин се върна с Гомст на седлото зад себе си. А Кент, който уж бе отишъл да ескортира епископа, не от съображения за сигурност, а заради набожността, която го беше дамгосала по-дълбоко от белезите на пожара в Призрачния, дойде с Катерин зад него.