— Можеше да отстъпиш коня си на принцесата, сър Кент. Сигурен съм, че не изгаря от желание да се гушка със съсухрена кръвожадна хрътка като теб.
— Не бих го оставила да гази в калта. — Катерин се наведе покрай рамото на Кент и ме стрелна с отровен поглед.
— Показа ли на епископ Гомст какво намерихме, Кент? — попитах аз, като пренебрегнах думите ѝ. Знаех, че ме предизвиква. Очакваше да ѝ кажа, че е трябвало да си остане в каретата.
Макин свали Гомст в края на пътя, където земята се издигаше покрай оградата.
— Лоша работа. — Гомст залитна и едва не се подхлъзна върху мократа трева, преди да стигне до тъмните дрипи. Ръката му несъзнателно търсеше опората на бастуна, който пътуваше вързан за покрива на каретата. — Като в „Свети Ансталс“… преди време получих вести оттам. Писмо. — Потупа дрехата си да намери въпросното писмо, но явно не го откри и се отказа. — И като в руините на Тропе. — Погледът му срещна моя. Поглед почти безумен. — Това е работа на Мъртвия крал. Блатни духове и таласъми, ако имаме късмет.
— А ако не сме благословени с въпросния късмет, старче?
— Лич. Може да има и лич с тях. — Не успя да скрие ужаса си.
Харан кимна и каза:
— Чудовищата от Островите.
— Майка Урсула е имала видение, че личите ще прекосят морето. Тъмен прилив ще ги пренесе. — Гомст се сви зиморничаво. — Казват, че личите проявявали само една милост.
— И каква е тази милост, отче? — попита с гъгнивия си глас Кент.
— Че накрая ти позволяват да умреш.
Загледах се в черните силуети на Готеринг: покриви, камбанария, комини, ветропоказател върху кръчмата. Добре е сам да избереш бойното поле, а аз определено бих избрал град пред тънка ивица кал в средата на безкрайно езеро. Но дали врагът не ме беше изпреварил, дали не беше заложил вече капаните си в Готеринг? Или съзирахме твърде много в купчина дрипи и няколко зъба?
— Пребройте ги — казах.
— Милорд? — Харан ме изгледа намръщено.
— Колко зъба и колко дрехи. Дали двама-трима селяци са се сдърпали тук и заради тях Златната гвардия се отбива от пътя си, или е имало истинско клане, това искам да знам.
Харан махна на двама от хората си и те слязоха от конете да огледат.
Приближих Барт до капитана.
— Ако ще се бием с трупове, добре е да сме на сух терен и някъде нашироко, за да ги видим навреме, когато нападнат. Колко дълбока е водата тук? Две стъпки? Три? Не толкова, че да се удавиш. Дори мъртвите да пълзят, пак ще ги видим като раздвижат водата.
— На места е по-дълбоко — каза Харан. Друг от капитаните възрази. Присъедини се трети и тримата — Харан, Росон и Девърс — започнаха да спорят за релефа.
Мартен подкара коня си през една пролука в оградата и нагази във водата. Изправи се на стремената и погледна към нас. Водата облизваше стъпалата му.
— Ето колко е дълбоко, господарю.
— Десетки — каза гвардеецът, който проверяваше оградата и броеше дрипите. — Стотина даже.
— Оставаме тук — казах аз. — Ще потеглим към Готеринг утре призори.
Придружих Катерин и Гомст до каретата.
— Ще спя тук — казах на Миана, когато тя отвори вратата. — Да има меч до теб през цялата нощ.
— Ще кажа на Харан да разположи гвардейците около каретата — обади се Макин.
— Кент да се качи на покрива. Райк и Горгот да стоят при вратите. Мартен да организира патрули в нивите. По-добре е няколко гвардейци да се удавят, отколкото онези да ни спипат по бели гащи.
Събуди ме студ. Миана се гушеше в мен под тежестта на кожената си наметка, Катерин ме топлеше от другата страна, също увита като буба, но студът въпреки това отвори очите ми. Тихият плисък на коне в застояла вода се промени, стана накъсан и чуплив някак, хрущящ. Лед.
Наведох се към по-близкия прозорец, през Катерин, и усетих, че тя ме гледа. В тъмното очите ѝ бяха блясък без цвят. Дръпна пердето и двамата надникнахме през дървената решетка. Парата на дъха ни се смеси.
Писъците започнаха тихи и останаха тихи, но с всяка секунда ужасът растеше. Писъци, пързалящи се по ледената кора откъм тъмните силуети на Готеринг. Познах ги — бяха писъци на болка. Ужасът звучи другояче, а болката бързо взима страха на уплахата и я прогонва.
— Трябва да изляза.
— Остани — каза тя.
И аз останах.
Катерин се надигна, изправила гръб край тапицираната облегалка.
— Нещо идва. — Аз посегнах към меча си, но тя поклати глава. — Идва по друг път.
За миг, преди да затвори очите си, ги видях, кълна се — зелени като трева и осветени отвътре. Катерин седеше неподвижна, вледенена сякаш, обагрена в черно и бледосиво от лунния светлик, който влизаше през решетката на прозореца. „Съвършена е“, помислих си и нужда трепна в мен. Писъци, които бях чувал и преди.