Харан се изправи на стремената.
— Отменям последната заповед! Искам жертвите да бъдат намерени. Всяка къща да бъде претърсена! — Изръмжа и пришпори кобилата си.
— Който и да мине тепърва по този път, едва ли ще гласува във ваша полза на Събора. — Осер Гант се появи откъм сенките на една конюшня, подпираше мършавото си тяло на бастун със сребърен накрайник, чудесна изработка с формата на лисича глава.
— Питаш защо напомням на Харан за дълг, който той би предпочел да забрави?
Осер кимна.
— Да. И защо поемате свързания с това риск.
— Ти си прекарал целия си живот близо до смрадливи тресавища, Гант. Колко личи си видял?
— Старец като мен рядко се отдалечава от залите на господаря си, крал Йорг. Но не ще срещнете мнозина, които са виждали лич. Може да срещнете трупа на човек, който е виждал, и този труп сигурно ще се опита да ви убие, но самият човек отдавна ще си е отишъл. — Осер кимна, сякаш се съгласяваше сам със себе си.
— Значи нито един? За толкова години?
— Личите може и да са стари, не знам — каза Осер. — Но са новост за тресавищата Кен. Бродят там от десетина години най-много. По-скоро от пет. Дори на Островите са ново явление.
Мартен излезе пред вратата на хана и ми махна. Нещо важно беше. Понякога просто знаеш, че е нещо важно. Смъкнах се от седлото. Когато си яздил дълго, ходенето на два крака ти се струва непривично, макар да го правиш всеки ден от ранна младенческа възраст — е, поне в първите миг-два, докато мускулите на краката ти си спомнят за какво са направени. Реших да прекося площада бавно. Нещо ми подсказваше, че разходката ще е кратка, но ще ме отведе далеч.
Мартен се наведе и ми прошепна:
— Мисля, че е време. Помня, когато Сара…
— И не може да почака? — попитах. — Да устиска още малко?
— Не става така, Йорг. — Нещо като усмивка раздвижи лицето му.
— По дяволите. — Повиших глас: — Искам още стражи около хана. Завардете всички входове.
Надникнах през стъклото на прозореца. Миана седеше на стола си, Катерин стоеше близо до нея и ми препречваше гледката. Не исках да влизам вътре. Преди време се радвах, откриех ли нещо, които ме плаши. Но с годините поводите за тревога се множаха упорито. Удоволствието се превръщаше в лошо предчувствие. Изглежда, мъжете имат много повече страхове от момчетата.
Върнах се при Осер. Макин заряза коня си и двамата с Кент дойдоха при нас.
— Е, колко са личите, Гант? — попитах.
— Чувал съм, че в целия свят има само седем — отвърна Кент, като току поглеждаше към епископа, който се молеше пред струпаните кожи. — Седем са твърде много.
— Може и да са седем — каза Осер. — Епископът има списък със седем имена, написани от сестрите на Хелскианския орден.
— Нали уж папата беше наредила всички провиждащи да бъдат убити? Според нея женските манастири не били убежища за вещици. — Онзи декрет ми беше направил силно впечатление, защото показваше докъде е готов да стигне Ватиканът, за да заобиколи неприятните факти.
— Нейно светейшество нареди сестрите в Хелск да бъдат ослепени — каза отец Гомст, приключил или заразял молитвите си. — И ги ослепиха. Но виденията им продължават.
Погледнах към прозореца на хана, но не видях друго освен лицето на Мартен, който надничаше през стъклото. Зърнах Катерин, която прекосяваше стаята с купа вряла вода и пешкир, преметнат през ръка, но силуетът ѝ бързо се скри зад широките рамене на Мартен.
Райк се върна на площада, стиснал под мишница черно дъбово ковчеже, препълнено със сребърни прибори и фини коприни. Не един и двама от гвардейците го стрелнаха с неодобрителни погледи, но никой не стигна дотам да му потърси сметка. Може да бяха с лъскави брони, но сериозно бих се изненадал, ако видя професионален войник да обръща гръб на добра плячка, пък бил той и гвардеец от Златната. Въпреки това нещо в картинката ме смути. Свих устни и се намръщих.
— Брат Райк. — Той се приближи, намусен въпреки находките си.
Протегнах ръка и дръпнах коприната. Беше яркооранжева, цвят, какъвто не бях виждал.
— Защо толкова си падаш по платовете, Райк? Не помня да си изскачал от горяща сграда без топче откраднат плат в ръце. Да премълчаваш нещо? — Мисълта за Райк в рокля беше почти толкова противна, колкото струпаните на площада кожи. Но не това беше проблемът. И точно тогава се сетих за какво иде реч. — Само толкова ли можеш да носиш? — Кога за последно бях виждал Райк да прекрати мародерските си занимания преди да е награбил толкова, че да се изгърби под тежестта на плячката? Никога.
Райк сви рамене, плю и се изчерви.