— Стига ми.
— На теб никога не ти стига, брат Райк.
— Заради очите бе. — Плю отново и почна да връзва ковчежето към седлото на коня си. — Пръстите не ми пречат, ама очите не ми изглеждат мъртви.
— Какви очи?
— Навсякъде, по къщите. — Тръсна глава и стегна още един каиш. — В чекмеджетата с приборите, на рафт в шкафа, зад бурканите в килера, където и да потърсиш нещо свястно — око. Не ми харесват. — Затегна и последната каишка.
— Очни ябълки? — попита Макин.
Райк кимна и аз неволно потръпнах. Не се съмнявах, че са били извадени точно толкова прецизно, колкото бяха одрани кожите. Мисля, че именно тази прецизност ме изнервяше. Виждал съм гарван да вади очна ябълка от изгнила глава, без това да ми развали апетита. Ала нещо в чистото изпълнение на личите ме караше да настръхвам. Беше противоестествено.
Мартен излезе от хана, изгонен от Катерин. Изведнъж ме налегнаха съмнения. Смеех ли да оставя Катерин сама с детето си, същата Катерин, която винеше мен за смъртта на племенника си? Възможно ли бе да е спасила Миана от ножа на убиеца само за да изтръгне живота на новородения ми син? Отхвърлих тази мисъл. Отмъщението беше моето изкуство, не нейното.
Мартен спря до Райк и мен, но не гледаше нас, а купчината кожи. Отворил бе уста да попита нещо, но явно бе забравил въпроса си.
Вдигнах рамене.
— Хората са направени от месо. Личите обичат да си играят с парчетата. Виждал съм и по-лошо в касапниците. За бога, виждал съм по-лошо отношение към пленници. — Последното беше лъжа. Истината е, че не съвестта спира хората. Не, хората просто не са толкова добри касапи като личите.
Държах под око Райк. Райк не се плашеше от нищо. Е, понякога хукваше да се спасява, но тичаше с гневни псувни на уста и пътьом планираше отмъщението си. За последно го бях виждал ужасѐн, когато ни нападнаха духовете на пътя на мъртвите. Отрязани пръсти и извадени очни ябълки, оставени на ключови места в селски къщи, не бяха достатъчни да го уплашат. Виждал го бях лично да реже и вади, при това без да му пука дали първоначалните собственици на пръстите и очите са приключили с използването им.
Погледът ми се върна към купчината кожи. Все имах чувството, че помръдват.
— Изгорете ги — казах. — Не е като да трябват някому.
Тръгнах към хана. Време беше да вляза през тази врата.
— Мама му стара! Къде беше, Йорг, проклетнико? — Миана буквално изсъска името ми през малките си бели зъбки. Винаги съм казвал, че има хубаво лице и мръсна уста. Ако може да се вярва на хорските приказки, дори най-благочестивите дами псуват като моряци, когато раждат. Какви ли думи щеше да изнамери Миана, когато стигнеше до напъните? Странна работа — раждаме се под съпровода на майчини псувни, а после същите тези майки твърдо вярват, че децата имат нежен слух и не бива да чуват друго освен онова, което се изрича в църква. Притворих вратата след себе си.
Вътре ханът миришеше на дим от огнището, беше горещо и спарено, долавяха се и по-стари, не толкова приятни миризми, навярно от убийствата, извършени тук преди слънцето да изгрее.
— Ису Христе! — изохка Миана и се сви. Лежеше в голямо кресло, отрупано с възглавнички. Пот блестеше на капчици по кожата ѝ, жилите по шията ѝ се бяха издули. — Не искам да родя бебето си тук. Не тук.
Катерин ме погледна над издутите гърди на Миана. По стените имаше кафеникави петна, където одрани тела бяха докосвали неогладените дъски.
Не исках детето ми да се ражда на пътя. На пътя се живее трудно, пътят категорично не е подходящото място, където да се появиш на белия свят, пък било то в позлатена карета и с почетна стража от Златната гвардия. А това градче на мъртъвци вещаеше дори по-зла прокоба. Спомних си Дегран — малък, крехък, скършен в ръцете ми. Личът държеше Готеринг, чакаше, а Миана щеше скоро да роди.
Горгот се приближи до хана да вземе още дърва за кладата. Грабна по една голяма цепеница от дървата, подредени до стената отвън. Гвардейците също се бяха включили — къртеха прозоречни капаци, трошаха някаква изоставена каруца. Други бяха слезли в мазето на хана и изнасяха шишета с бренди и масло да подхранят огъня. Отворих вратата и последвах Горгот.
— Върни се тук, копеле курвенско!
Затворих вратата да заглуша ругатните на Миана. Гвардейците, които стояха на пост отстрани, ме изгледаха с вдигнати вежди.
— Кралицата не е на себе си — рекох аз.
Шест глави със златни шлемове се заковаха в стойка мирно, докато минавах между собствениците им.
Личът държеше града, държеше всички ни, макар че повечето от нас още не го знаеха. Надявах се огънят да отслаби хватката му и да прочисти въздуха. Сега Готеринг беше заклинание, магия, голяма руна, изписана с човешки останки. Кървава магия.