Когато кладата беше готова, цепениците напоени с алкохол и масло и подредени около купчината кожи, извадих Гог от ножницата. Острието грееше под лъчите на зимното слънце, все едно пламъци танцуват по ръба му. Опрях го в цепениците и казах:
— Гори.
И по острието наистина затанцуваха пламъци.
Огънят се разгоря бързо, подскачаше по цепениците, поглъщаше алкохола и маслото, впиваше остри зъбки в дървесината. Миг по-късно се разнесе тежка воня на горящо месо, по-силна от миризмата на пушека. Спомените ме върнаха в Призрачния — как вървя между обгорени трупове, за да се изправя пред Еган от Стрела. И друг спомен — писъците на онези, които огънят не беше убил. Само дето… не беше спомен.
— Какво? — Килнах глава да определя посоката. Пронизителен стон, скимтене.
Капитан Харан се появи в галоп на площада.
— От онази дъбрава е, на хълма западно оттук. Кухи лес.
Знаех за кое място говори. По пътя към Готеринг бяхме видели още един остров сред наводнените ниви, на триста метра на запад, малък хълм, обрасъл с гъста гора.
„Милостта на немъртвите — беше казал Гомст — е, че накрая ти позволяват да умреш.“
Но краят още не беше дошъл.
Жителите на Готеринг още бяха живи. Още усещаха. Някъде в онази гора близо двеста жители на градчето, одрани, с отрязани пръсти, извадени очи и изтръгнати зъби, виеха, защото аз им горях кожите.
— Йорг! — Вик, завършил с писък. Катерин на вратата, лицето ѝ бледо в рамката на кестеняви къдрици.
Хукнах с меча в ръка. Избутах я и влязох.
— То… то стана по-силно изведнъж. Не можах да го спра — каза Катерин зад мен.
Миана лежеше пред напаленото огнище на завивки, донесени от стаите на хана, полите ѝ — набрани около кръста. Болка бе сгърчила крайниците ѝ. Светлината на пламъците огряваше корема ѝ, кожата му опъната до скъсване върху наедрялата утроба. Бял върху зачервената кожа, точно над моето скрито дете, се открояваше отпечатък на трипръста ръка.
— Миана? — Пристъпих, като прибрах Гог в ножницата. — Миана? — Студен допир пропълзя по гърдите ми. Може би от същата трипръста ръка, устремена навътре. Не си падам по поетите с техните натруфени думи, но в онзи миг сърцето ми наистина се смрази, превърна се в тежка и сгърчена рана — да видя Миана така ми причини физическа болка, от която залитнах. Без съмнение слабост, с която личът ме бе заразил.
— Миана?
Очите, които се обърнаха към мен, не ме познаха.
Обърнах се и хукнах към вратата, като едва не съборих Катерин.
— Тръгваш си?
— Да.
— Тя има нужда от теб. — Гняв. Разочарование. — Тук.
— Личът се пресяга за тях, за нея и за сина ми — казах. — Не знам къде е, но не е тук.
Обърнах ѝ гръб, на нея, на Миана, на странноприемницата. Притичах покрай кладата, където кожите възвираха и се топяха, а подкожната мазнина се разливаше и вдигаше пара върху паважа.
Последван от братята си, изтичах до ъгъла при градската пекарна и скочих на едно високо стъпало, откъдето се виждаха оголените дървета зад наводнените поля и хълмът с горичката, където чакаше врагът ми. Застинах, отпуснах съзнателно мускули, укротих пулса си, оставих го да отмерва времето — време, в което способността за преценка и ясният ум да ме настигнат. Миговете минаваха празни, ако не броим далечния вой и черните отражения на клони, протегнали се към Готеринг.
— Повърхности и отражения, Макин — рекох аз. — Светове, разделени от прозирни бариери, светове невидими и непознаваемо дълбоки.
— Простете, господарю? — Макин потърси убежище в официалностите, вместо да тръгне по мисловната ми пътека.
Цялото ми същество крещеше за действие. Жена ми лежеше белязана и измъчвана, не ме познаваше, изтерзан затвора за сина ми. Моят син!
Баща ми би казал: „Намери си друга жена.“ Забоди ги и двамата, майка и син, за пода с един удар на меча и продължи нататък, яхни коня. Нека личът се задави с тях. И точно това щях да направя, ако не ми останеше друг избор. Щях да го направя. Повтарях си, че ще го направя.
Стоях неподвижно, само пръстите ми трепереха.
— Помисли за непосредствения проблем, сър Макин. Епископът твърди, че има поне седем лича, може би повече. Знаем, че за пръв път нападат в Атар. Може би нападат и на други места, по други маршрути към Виен. Бият се на много фронтове. Ако бяха много, ако смятаха, че лесно ще надвият войници, а не безобидни селяни, нямаше ли да ни нападнат още снощи? Или е това, или си играят с нас като котка с мишка. Когато съм изправен пред нови, непознати врагове, предпочитам да се запозная с тях поединично, а не с всичките накуп, следователно сега ни се предоставя безценен шанс, а не страхотия, от която да избягаме!