Исках да си плюем на петите, разбира се. Всичко това беше въпрос на страх, страхът беше в центъра на замисъла. Личът искаше да натоваря Миана в каретата и да хукна с петстотинте си гвардейци към Хонт.
— А ако е онова с котката и мишката? — попита Макин.
Усмихнах се.
— Какъв по-добър шанс би имала мишката да убие котката?
Изтеглих Гог. Огънят, който изригна по протежение на острието му, бе по-ярък от всички пламъци, танцували там досега. Тръгнах към черните дървета и отслабващите писъци, газех през тъмните води, а братята газеха след мен. Вървях, а не тичах, макар в гърдите ми да гореше огън свиреп като този, който ближеше меча ми. Вървях, защото повърхностите разделят познатото от непознатото, и макар често да пристъпвам там, където дори ангелите не припарват, се опитвам да не търча като последния глупак.
25.
Наводненията имат характерна миризма — на земя след дъжд, но застояла, с намек за разложение. Водата беше студена, толкова студена, че ми спираше дъха, и след всяка крачка панталоните ми се мокреха все по-нависоко. Лицето ми гореше, стоплено от пламъците по острието Гог, светлината им се отразяваше в тъмната гладна вода. Някакъв глупав спомен ме подсети за плавния завой на Сейн там, където реката минава през Крат, малко след Моста на изкуствата, и за каменните колони, които стърчат над ленивото течение и бележат градския плаж. Мама ни водеше там в разгара на лятото, когато Сейн още пазеше спомен за зимата. Помня как с Уилям влизахме бавно във водата, сантиметър по сантиметър, и пищяхме. Онези писъци през затаен дъх, докато реката стиска с ледени пръсти пишлетата ни — усетих ги да напират отново сега и с мъка потиснах възклицанието.
— Еба си! — изсумтя сър Макин зад мен. — Чудо ще е, ако топките ми слязат на мястото си в близкия месец.
— Защо изобщо отиваме там? — чух гласа на Райк.
Погледнах през рамо — Горгот газеше полугол във водата въпреки студа, Кент Червения държеше грижливо брадвата и късия си меч над повърхността, Макин се хилеше, Райк се мусеше, Мартен се въсеше съсредоточено — на щита му бяха нарисувани черните греди на опожарена къща върху зелено поле.
— Защо? — повтори Райк.
— Защото той не иска да го правим — отвърнах и продължих напред.
Напомних си, че ще е добре в близко бъдеще да променя подхода си. Ако всеки път скачаш, когато враг ти каже да седнеш, това те прави предсказуем, превръща се в брънка на носа ти, с която да те теглят, когато побутването не сработи.
— Приятно прекарване — извика Райк. Гласът му прозвуча сякаш от по-далече.
Спрях и се обърнах. Райк така и не бе свикнал с мисълта, че съм крал. Може да владеех седем нации, може хиляди мъже и жени да превиваха коляно пред мен, водени от любов или страх — най-вече страх, — но Райк подвиваше коляно само когато противното би означавало да му счупят крака.
— Точно сега ли трябва да го правим, брат Райк? — попитах.
Той се подсмихна.
— Що, к’во ше ми напраиш? Ше ми одереш кожата и ше ми избодеш очите?
Личеше, че личът го плаши повече от мен.
— Не, разбира се. — Поклатих глава и му показах старата си усмивка. — Аз съм крал! — Направих крачка към него. Топнах върха на Гог във водата, чу се съскане, острието подскочи, вдигна се пара. — Ще накарам някой професионалист да го направи. Някой, на когото това доставя удоволствие. Няма нужда кралят да си цапа ръцете.
Горгот се разсмя с боботещия си глас. Макин също се включи. Накрая дори Райк взе да хъхри — споменавал съм за странния звук, който издава, когато се смее, нали? — и всички продължихме напред. Не е лесно да се шегуваш, когато газиш до над топките в ледена вода и си тръгнал към ада, но за щастие моята публика не беше от най-прозорливите. Освен това не се шегувах.
Наближавахме горичката, водата стигаше до кръста ми и с всяка стъпка краката ми потъваха в невидима мекота. По дъното имаше клони и камъни, идеални да се спънеш в тях. И аз се спънах, естествено, на три пъти, но успях да се задържа на крака. Макин не извади моя късмет — падна във водата и се изправи с люти псувни, мокър като кокошка.
Близо до дърветата водата беше по-студена, тук-там по повърхността ѝ се носеше тънък лед, имаше и мъгла, пипалата ѝ се протягаха и се преплитаха с парата на дъха ни. Издигна се заедно с нас, когато изкачихме наклона и се озовахме сред мокри черни дървета.
Първия дух видях само за миг между дънерите, силует, който се движеше бързо, но без да разплисква дълбоката до средата на прасеца вода. Зърнах го за част от секундата — рошава черна коса, целия в кал, дете. Името Орскар се появи в главата ми, макар че не се сещах откъде е дошло. Обърнах се да предупредя братята, насочил меча си към мястото, където бях зърнал момчето. И — естествено — зад мен имаше само мъгла. Мъгла и един железен кръст, медальон, закачен на нисък клон, с червен емайл в пресечната точка. Символ на Христовата кръв.