— Тази игра я знам, мъртвило! — Завъртях Гог в бавен кръг, мъглата се гърчеше пред пламъка му. — Докарай мъртвата ми майка, Уилям, дори бебето, ако трябва. Докарай мъртвите от Гелет, докарай Грейсън с избодените очи, докарай Леша с все отрязаната ѝ глава. Слаб коз играеш. Виждал съм по-лошо.
— Нима?
Остра болка ме прониза в гърдите. Обърнах се отново и огънят на Гог угасна, ръката ми се отпусна безсилна заедно с меча.
Баща ми, с вълчата си наметка, с желязната си корона, с желязо в косата и зима в очите.
— Ти не си мъртъв. — Думите сами излязоха от устата ми, тихи, лишени от емоция. — Не си дух.
— Не съм ли?
— Не си! — Кръв се стичаше под нагръдника ми, изпомпвана от стара рана, попиваше в ризата и вълнената туника, стичаше се на горещи ручейчета по корема ми. — Висок замък не може да падне пред блатни трупове. — Поклатих глава. — А в двора ти няма и един толкова смел, че да ти пререже гърлото. — Примигнах. Той си стоеше там, водата се плискаше около високите му ботуши, солиден и от гаден по-гаден — съвсем истински, с други думи, а не някакво сивкаво привидение.
— До час ще си станал баща, Йорг. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти, обръщаше ги ту с дланите нагоре, ту с дланите надолу.
— Недей да… — Успях да стисна по-силно дръжката на Гог. — Откъде знаеш?
— Призраците знаят това-онова. — Обърна се и впери поглед в мъглата.
— Ти не си мъртъв. — Невъзможно. Той не можеше да умре. Не и той. И не без аз да съм го убил. — Как…
— Не този син трябваше да умре, Йорг. — Не познавам друг с таланта на баща ми да прекъсва човек, без да повишава глас. — Уилям трябваше да извадят от тръните. Той имаше моята сила. Ти си се метнал изцяло на майка си. Дори Дегран щеше да е по-подходящ. Дори той.
— Кой те уби? — попитах настоятелно.
— Кой? — Очите му ме намериха отново. По-студени отвсякога. — Сърцето ми спря, докато бъхтех онази своя хубава тевтонка. Как я нарече ти? Скоронската курва.
Водите се надигнаха около нас, рисуваха въртопи около дънерите. Дълбоки до коляно, до бедро.
Силата ми изтичаше с всеки удар на сърцето, крайниците ми се вледеняваха, единствено кръвта от старата рана беше топла, раната, която получих от баща си, онази, от която оцелях противно на всякаква логика.
— Скоро ще бъдеш баща, Йорг. Онази твоя малка южнячка ще изтласка син от утробата си. Сред кръв, слуз и писъци. Точно като моята жена. Човекът на папата се провали. Казвах ѝ, изпрати трима, двама най-малко, но тъпата кучка прати само един. Бил най-добрият. Хранех големи надежди, но той се провали.
— Знаел си? — Водата стигна до гърдите ми. Само тя ме държеше прав, без нея щях да съм паднал отдавна. Когато стигна до раната ми, усетих студът да се излива в мен, сякаш съм куха кратуна, която пълнят с черна вода.
— Добре е, че няма да видиш момчето си — рече баща ми. — Много си слаб да отгледаш син. — Наметката от вълчата кожа се издигаше около него заедно с водата, но не личеше това да го притеснява. Той ме гледаше с лека усмивка, студена като погледа му.
Водата се плисна около шията ми, зъбите ми затракаха, косата ми се носеше по повърхността, дърпана от лекото течение. Тежестта на бронята ми, на меча, който стисках в изтръпналата си ръка, меката кал, която засмукваше краката ми, всичко ме теглеше надолу.
Сетих се за детето си, за Миана с белия отпечатък на трипръста ръка върху корема, и искра гняв пламна в мен въпреки студа.
— Надявах се аз да те убия, старче — изръмжах миг преди водата да залее устата ми и да ме погълне.
Гледах нагоре към далечна повърхност през тъмни плевели — оплетените повлекла на косата ми. Високо над мен, невъзможно високо, кротки вълнички разнищваха светлината на слънцето и пропускаха слаби проблясъци към ледените дълбини. Ръка над мен, отпусната, протегната към небето. Моята ръка. Смътен зеленикав светлик танцуваше лениво около пръстите ми.
Втренчих се в далечното слънце. Не го изпусках от поглед. Сигурно беше на милион мили от мен. Лундист твърдеше, че били милион. Повече от милион. Водата ме държеше. Висях в нея отпуснат, гледах нагоре и скоро примигващата кръпка зеленикава светлина изпълни полезрението ми докрай.