Различих силуети. Силуети в отсенки на зеленото. И ми се стори, макар водата да ме държеше, макар дробовете ми да виеха без въздух, а сърцето ми да се блъскаше диво зад ребрата, стори ми се, че не виждам слънце през вода, а гледам през зеленикаво атарско стъкло към стая на хан. Стая, където огън пламти в камината, Миана лежи на пода, а Катерин стои на колене до нея.
Видях как личът идва за тях, вратата се отваря с трясък, хвърчат трески. Влиза, бавно, с отмерени движения, кости предимно, загърнати в мъртвило, материя, която погледът не пробива. Съществото ни беше заложило капан в Кухи лес и бе изчакало да тръгнем натам. И докато ние се давехме, личът се бе върнал в Готеринг.
Гвардейци нахлуха след него. След нея, след личата. Знаех, че създанието е женско. Строполиха се задушени, навярно се давеха в собствените си призраци, гърлата им затъкнати от спомен за изгубена любов или разочаровани родители, или каквито там дребни отминали страдания ги преследваха. Всички ние носим семената на унищожението в себе си, влачим историята си като ръждясали вериги.
Катерин се изправи да я посрещне.
— Не трябваше да идваш. — Незнайно как гласът ѝ стигна до мен, добра се до умиращия ми мозък, надвика гръмотевичния пулс на сърцето ми.
Личата пристъпи към Катерин, виждах ясно само ръцете ѝ — бели, от кост, като корени. Зрението ми пулсираше, накъсваше се. След миг щях да вдишам. Тялото ми пищеше да си поема въздух, но щях да вдишам вода.
— Не знаеш много, мъртвило. — Катерин застана пред личата, полите на тъмночервената ѝ рокля се люшнаха изящно. Умирах, но пак се дивях на красотата ѝ. Без сласт този път, а като наблюдение, както човек се възхищава на рисуван витраж или на слънчев сноп, пробил облаците да се разлее по планински връх. Видях и страха ѝ, както и силата, която го потискаше.
Ръцете се протегнаха към нея, светкавично в първия миг, но после се забавиха, сякаш срещнали невидима съпротива.
— Едва ли си много старо, мъртвило — рече Катерин. — Написано е в най-старите книги. Сънят и смъртта са брат и сестра. Поетът го е знаел. Че в смъртния сън какви сънища идат? А аз, мъртвило, знам всичко за сънищата.
Личата нададе вой и вдигна сив въртоп около Катерин. Тъмночервените поли се разплющяха около краката ѝ. Миана се гърчеше и стенеше на пода. Силуети се движеха в този въртоп. Силуети и намеци.
— Достатъчно — каза остро Катерин. — Призраци, така ли? Но сънищата са пълни именно с призраци, основно с призраци. Призраците са направени от сънища, мъртви сънища, или забравени, или лоши, сънища, които буксуват в затворен кръг и издълбават свой собствен коловоз в материята на света.
Ръката на Катерин се стрелна и сграбчи нещо във въртопа, стисна го за гърлото. За мен то бе Орскар от манастира, Бащицата на кола за изтезания, Леша, която вярва, че ще я спася, момчето от Албасет, което ковачът преби. Не можеш да спасиш всички, така че защо да спасяваш когото и да било? Катерин го душеше, пръстите ѝ побеляха от напрежението. В последния миг зърнах лицето на баща си, черно от кръв. А сетне — бам, изчезна! Струйка дим, и толкова.
Катерин пристъпи бързо напред, една крачка само. И личата трепна. Обърна се да избяга. Но Катерин я улови. Стисна костеливата ѝ ръка. Държеше личата, настръхнала от напрежение, ръката ѝ все по-бяла, вените все по-тъмни, напрягаше се до сетен предел, но не пускаше.
— Не трябваше да идваш.
И аз пробих повърхността. Давех се, повръщах. Седнах. Водата беше плитка, половин метър най-много. Поех си дъх, най-сладкия дъх на света, и махнах косата от очите си. Около мен, сред първите дървета на Кухи лес, братята седяха, давеха се и стенеха, плюеха вода, лицата им — посинели.
26.
Каретата се тресеше по замръзналата кал, а Чела ругаеше под нос. На пейката отсреща Кай изглеждаше спокоен, дремеше даже, сякаш го люлее дойка. Чела стисна страничната облегалка. Пет години без сладостта на некромантството, пет години, откакто анкратското момче ѝ я беше отнело, изгорило бе силата ѝ в огнената буря на своите призраци. Смятала бе, че Мъртвия крал е проявил единствено жестокост, захвърляйки я сама и откъсната на бреговете на живота, измъчвана ежедневно от болежките на плътта, унижавана от дреболии като жега и студ. Сега разбираше, че не е било само жестокост. Било е предвидливост, хитрост.
— По дяволите. — Чела се загърна по-плътно с кожената наметка. — Защо есента трябва да е толкова студена!
— Защо някой е решил, че Съборът трябва да се провежда в навечерието на зимата? — каза Кай. — Това би било по-разумен въпрос.