Чела не се чувстваше разумна, чувстваше се измръзнала. Демонстративното спокойствие на Кай я дразнеше. Напоследък все по-често се сещаше за деня, когато блатните духове ги бяха довлекли при нея през тръстиките. Кай и момичето му. Косите им бяха целите в кал и слуз, младите им лица — разкривени от ужас. Всяка проява на самочувствие сега, всеки намек за кроткото презрение, което се криеше зад усмивката му, се превръщаха в поредния повод Чела да съжали, че изобщо е решила да го използва. По-добре да го беше убила заедно с напереното му малко курве.
По своето естество некромантството е греховна наслада, изисква да се предадеш на най-тъмните си инстинкти. Фактът, че златното момче си е върнало предишната самоувереност, че пак излъчва чар и дарява света с милите си усмивки, сякаш просто експериментира с таен порок, по необходимост и за забавление, направо я влудяваше. На всичкото отгоре се справяше страхотно, толкова добре и с такава лекота, че ѝ идеше да му издере лицето. Изглежда, Кай приемаше некромантството като временно занимание, което може да зареже по своя воля, както беше зарязал и изгората си. Как се казваше тя? Сула? Чудеше се дали Кай още помни името ѝ.
Некромантството си имаше цена, трябваше да има цена. Чела определено беше платила цена. Е, Йорг бе отхапал от него безплатно, но хапката беше малка, незначителна, само намек за истинските възможности на магията. А златното момче се бе втурнало с главата напред, на шега почти, сякаш некромантството е циркаджийско жонгльорство. Но рано или късно щеше да изпусне топките.
— Мразя да съм жива — каза Чела на света, който се точеше от другата страна на дървената решетка; живите плетове бяха обрасли с толкова плътен скреж, че всяка вейка имаше тръни от лед.
— А в същото време стискаме живота със зъби и нокти — каза Кай. — До откат понякога.
Вече бе вървял в сухите земи. Въобразяваше си, че знае всичко. Въобразяваше си, че е видял и двете страни на монетата, само защото се е препъвал по границите, където новите мъртви понякога губят пътя си. Как ли щеше да го промени пътуването в дълбокото, запита се Чела. И колко надълбоко трябваше да стигне, за да се стопи завинаги наглата му усмивка? Някъде отвъд Опрощение може би, в местата, където ангелите не смеят да пристъпят, или дори отвъд черните пясъци, чак в пещерите на личите. Истината го чакаше някъде там — и в деня на неговото тъмно богоявление Чела щеше да му прости за пренебрежението и наглостта, защото от този ден насетне те щяха да са непотребни за него, счупени. Дотогава обаче… още една бодряшка усмивка и щеше да му издере очите.
Клатушкането на каретата ѝ обръщаше стомаха. Костите я боляха. А студът, влажният, издебващ я студ! Изтри си носа — по опакото на дланта ѝ остана влажна следа от секрет, — после подсмръкна. Забеляза беглото отвращение, пробягало по лицето на Кай, и се престори, че не е видяла нищо.
„Играем си с трупове, а той се отвращава от сополите ми!“
Толкова много живот в тялото я правеше дребнава и заядлива, слаба.
Каретата се люшна и спря, кочияшът потропа три пъти по покрива.
Кай вдигна очи.
— Проблем?
Чела не долавяше нищо, но при отслабените ѝ сетива това не значеше много. Вдигна рамене, наведе се напред и отвори вратата на каретата.
Акстис стоеше в калта, златната му броня отразяваше зимното слънце и грееше ослепително. И други от Златната гвардия се тълпяха около него, но на коне.
— Над града пред нас се издига дим.
— Кой е градът? — Чела примижа. Не ѝ допадаше мисълта да излезе от каретата. Слънцето обещаваше топлина, но лъжеше.
— Готеринг.
— Не съм го чувала. Пратете ездачи напред и продължете. — Затвори вратата и се облегна. — Двеста и петдесет мъже! И се тревожат заради малко дим. Дори целият град да гори, пак можем да минем през него.
— Може би нашите приятели са ни изпреварили. — Кай улови парата на дъха си и я оформи във въпросителен знак, който бързо изгуби очертанията си. Евтини номерца.
— Личите не са ничии приятели, заклет във вятъра друже. Добре ще е да го запомниш.
Каретата се люшна отново напред и скоро нагази в мека кал под хрущяща ледена корица.
— Пътят е залят. Газим — каза Кай. Беше облегнал глава назад и очите му бяха затворени. — Има нещо като клада на градския площад. Не виждам кости.
Беше ѝ казал, че вятърното му зрение се усилва едновременно и правопропорционално с мъртвото му зрение. Още един повод да го мрази и в червата. Очите му трепкаха под клепачите, насочени към пътя напред, там, където тя не можеше да види. Въпреки това Чела се усмихна. Пред тях имаше неща, които Кай не би могъл да види, нищо че зрението му яздеше вятъра. Бяха поели по тази пътека благодарение на Мъртвия крал и неговото коварство. Двама некроманти, тръгнали към Събора, изпратени на Събора. Некромантството беше задължително условие по пътя към заложената цел, но също толкова необходимо бе пратениците да са достатъчно живи, за да не предизвикат подозрение с присъствието си. А кой по-добре от Кай и Чела отговаряше на тези условия? Той — твърде нов в занаята, за да стресне Стоте, тя — твърде далеч от старите си сили, за да представлява заплаха.