Тъмна вода се плискаше под прага на вратата, каретата газеше все по-надълбоко. После, тъкмо когато изглеждаше, че ще потънат, колелетата отново захапаха пътя и поеха по твърда земя. Чела надуши миризмата на печено месо.
— Това е погребална клада.
— Няма кости — каза Кай. — Над улиците са опънати знаменца. Някакво местно празненство?
За смъртта Чела знаеше всичко. Поклати глава.
Отвори вратата и скочи на пътя още преди каретата да е спряла.
— Какво? — Кай скочи след нея.
Чела вдигна ръка да го накара да млъкне. Не че слушаше с ушите си, но предпочиташе Кай да млъкне поне за малко.
— Писъци… — каза тя. Ужасна агония. Агония, от която кожата ѝ пламна. Ръка се появи пред лицето ѝ и в първия миг Чела не я позна, макар да беше нейната собствена. Ръката висеше сякаш на невидима нишка, дълъг пръст с костеливи кокалчета сочеше колебливо. Колебанието бързо изчезна и пръстът посочи решително към откритите води между града и една горичка наблизо. — Там.
— Усещам го съвсем смътно — рече Кай.
— Крие се. — Чела събра ръце да оформи волята си. Може да притежаваше само ехо от прежната си сила, но малкото, което владееше, го владееше с умението на десетилетен опит. — Помогни ми да го извадим.
Извличането на мъртви неща през воала винаги ѝ напомняше за помийната яма в Йонхолт. Горещо лято и смрад, която се издига между дъските, смрад толкова силна и люта, че да ти потекат сълзи — точно като в онзи ден, когато изпусна брошката на леля Робтин. Не, не я беше изпуснала, тази дума бе твърде неточна. Беше я закачила много внимателно за рокличката си, прекарала бе няколко пъти стоманената игла през вълнения плат. И въпреки това брошката падна, превъртя се във въздуха, искряща, цепеща светлината като диамант, макар да беше от обикновено огледално стъкло. Чела на два пъти почти успя да я хване, бижуто буквално мина през пръстите ѝ, на третия път го бутна неволно, то се плъзна по дъските и падна в дупката.
Чела дълго стоя и гледа отвора. Искрящата брошка отново и отново падаше в дупката, образът се бе запечатал в главата ѝ. Не беше попитала може ли да я вземе. Леля не би ѝ разрешила, затова не попита. „Ако вземеш нещо, но го върнеш навреме, значи просто си го взел назаем“ — беше си казала малката Чела.
— А ако не го върнеш, значи си го откраднал — прошепна тя, застанала до помийната яма зад люляците.
Помнеше как легна по корем на дъските, сбърчила нос и затаила дъх срещу напиращата смрад. Опряла буза в дървото, бръкна в дупката, лайняните дъски остъргаха подмишницата ѝ през ръкава на рокличката. Пръстите ѝ потънаха в мръсотията, която се оказа изненадващо студена. Ясно помнеше пълзящото отвращение, надигащия се стомах, ръката си, потънала до китката, която искаше да се свие в юмрук, но вместо това шареше с надежда да напипа бижуто.
Нуждата да си поеме дъх разкъсваше гърдите ѝ, не искаше да чака. Чела стискаше силно очи. Удряше с крачета по дъските, шареше с ръка. ЩЕ ВДИШАШ. В крайна сметка нуждите на тялото винаги се оказват по-силни от тези на ума и винаги вдишваш.
Лежала бе там, давеща се от вонята, тънка нишка горчиво повръщано висеше от отворената ѝ уста, а пръстите ѝ още шареха в един студен свят, наполовина твърд, наполовина течен.
И след всичко това — иглата на брошката изведнъж я убоде, тя изпищя и дръпна рязко ръката си. Празна, ако не броим лайната.
— Номерът — измърмори тя на Кай — е да издържиш, докато те захапе.
Когато то захапа, Кай се срина с писък, но Чела удържа с мрачно удовлетворение и дръпна да извади онова, което бе изгубено и скрито. Колкото и слаба да бе, използва изпълващия я живот да примами и прикове плячката си. Накрая, когато сякаш костите щяха да се изтръгнат от плътта ѝ, през мускулите, кожата и всичко, Чела дръпна още по-силно и над наводнените полета се завихри мъгла. Скреж разпери шарки под мъглата, разля се мълниеносно, диво, ъгловато над тъмната вода.
То се надигна сред отломки тънък лед, нещо хем по-бяло от скреж, хем по-черно от застоялата вода, създание с крайници бледи като кост, полазени от среднощна сянка, тънко като острие на меч, ръцете с по три пръста като корени. И незнайно как, въпреки липсата на отличителни белези, несъмнено женско. Създанието нямаше уста и болката му се измерваше по друга скала и в друг регистър, а Чела усещаше резонанса на агонията му дълбоко в корените на зъбите си. Гвардейци залитаха около нея, давеха се, деряха очите си.