И тогава ми хрумна, че това е рядко явление в живота ми — да намеря човек, когото да нарека свой приятел. А сега, в рамките на три кратки месеца, бях намерил и изгубил двама.
— Надявам се, че онова, което си открил, си е струвало жертвата.
Пистолетът, увит в парче кожа, тежеше на кръста ми под колана. Тежеше почти колкото медната кутийка от другата страна. Градоначалничката взе отново перото си. Този път не отвори дума за приеми, срещи с местни търговци и литургия в катедралата. Може би искаше първо да каже на сина си, че дъщеря му е мъртва.
— Човек, който не може да прави жертви, е загубил още преди да е започнал, мадам градоначалник. Имаше време, когато харчех безгрижно живота на хората около себе си. Сега понякога ме е грижа. Понякога ме боли. — Сетих се за Нубанеца, как падна в шахтата, след като го прострелях. — Но това не значи, че не мога и няма да жертвам абсолютно всичко, ако цената на въздържанието е да бъда управляван чрез него и заради него да загубя.
— Е, това отношение определено ще ви послужи добре на Събора, крал Йорг. — Градоначалничката ме стрелна с мрачна усмивка сред дълбоките бръчки на лицето си.
— Но внучката ви не беше жертва, която направих, за да подпомогна каузата си. Направих всичко по силите си да ѝ спестя болката.
Градоначалничката взе един свитък и топна перото в мастилницата.
— Онези Кучета скоро ще се изправят пред правосъдието. — Стрелна ме със студен поглед. — Пътни разбойници. С тази заповед половината градска стража ще тръгне по петите им.
— Вече са мъртви, всичките. Е, един-двама може и да са оцелели. — Спомних си как метнах брадвата, как мъжът падна, разперил ръце, а другият, който бягаше с него, изчезна зад възвишението. — Един. — Исках да се върна и лично да го намеря. Усетих, че съм стиснал зъби до болка. Овладях се и срещнах погледа на градоначалничката.
— В Албасет знаем за Перос Вициосос, крал Йорг. Разкази стигат до нас, слухове.
— Е, нека добавят и историята на Леша. Как тя най-сетне сложила край на Лошите кучета и спасила много хора от безчинствата им. А аз съм бил краят, който им е сложила. — Реших, че Леша би одобрила думите ми.
Градоначалничката поклати глава едва доловимо — даваше ми да разбера, че не ми вярва, без да го изрича на глас.
— Бандата трябва да е голяма, сигурно са стотици, предвид набезите им и жестокостите…
— Две дузини, трийсетина най-много. — Вдигнах рамене. — Не са необходими нито много хора, нито голямо въображение, за да си изградиш репутация върху кръв и ужаси.
— Две дузини… и ти си ги убил всичките без един? — Градоначалничката вдигна вежда и остави отново перото, сякаш не искаше да запише черно на бяло такава лъжа.
— Скъпа госпожо, избих ги всичките, от детето до старицата, а когато приключих, изтъпих три брадви, докато разчленя труповете им. Аз съм Йорг от Анкрат. Аз изгорих десет хиляди в Гелет и бройката не ми се стори голяма.
Поклоних се и се обърнах да си ходя. Мъжете при вратата, широкоплещести и лъскави в черните люспи на броните си, отскочиха да ми направят път.
28.
Навърших петнайсет на път към Африк. Бях си представял тези пътешествия като истински морски премеждия, като онези корабокрушенци от легендите, които бурното море люшка върху сал от отломки, слънцето ги прежуря през парче брезент и тъкмо събират кураж да пият от собствената си урина, когато на хоризонта се сгъстява силуетът на земя.
Истината е, че от Албасет има добри пътища през кралствата Кадиз и Кордоба, а на кордобанския бряг има нос, който завършва с гигантска скала, широка няколко мили — Планината на Тарик. Погледнеш ли на юг от наблюдателниците, кацнали по високите склонове на тази облизвана от вълни планина, зарееш ли поглед през трийсетината мили океан, в ясно време ще видиш бреговете на Африк, голи скатове, издигнали предизвикателно снага над морето. Погледнеш ли на запад, през залива Тарик, ще видиш Порт Албус, където много кораби чакат човек със злато в джоба да го откарат където поиска.
Не отдалечеността прави Африк така тайнствен. От Конски бряг е толкова близо, че почти да го докоснеш, но както бях научил от опита си с Катерин, да докоснеш не значи да опознаеш. Брегът на Марок се вижда от наблюдателниците на Скалата, но Африк е толкова неизброден, че разстоянието от южното му крайбрежие до замъка Утрен е по-голямо, отколкото от Конски бряг до замръзналия север на викингите, Утер на изток и дори Великите западни земи отвъд океана.
Накратко, бях в морето само от ден и в този ден, по средата между два континента, без да виждам нито един от тях — благодарение на упоритите крайбрежни мъгли, — часът на рождението ми дойде и отмина и аз навърших петнайсет.