Пристигнал бях в Порт Албус загорял до кафяво от кордобанското слънце, което си е съвсем същото като слънцето на Кадиз, Уенит или Утрен, нищо че кордобанците го смятат за своя лична собственост. Обиколих кейовете в търсене на кораб и докато открия подходящия, се разминах с толкова маври, нубанци и араби, колкото с хора от Конски бряг и Пристанищните кралства. Капитан Акхам от „Кешаф“ се съгласи да тръгнем същата сутрин. Изчаках, докато мускулести нубанци, черни като тролове, свалят на брега и последния му товар. Сваляха и редяха на купчини бели блокове сол, дълги и широки по трийсетина сантиметра и една педя дебели, докарани с камилски кервани от незнайни земи през велики пустини. До тях струпаха кошници с плодове от дъбравите на Марок. Гигантски лимони и други неща, които явно растяха на дърво, но каквито не бях виждал преди. Попитах един хамалин как се казват — ананас, карамбола, космата личия. Купих по един от всеки вид срещу два медника и час по-късно се качих на борда с лепкави ръце, лепкаво лице, лепкав нож и уста, жадна да опита още екзотика от чужди брегове.
Докато чаках и си похапвах плодове на кея, подпрян на някакви сандъци срещу подвижното мостче на кораба, дойде някакъв тип. Човек, по-странен от всички, които бях видял на пристанището досега, макар и не заради екзотичния си произход.
— Сър Йорг от Конот — представих се аз с лек поклон. — А вие трябва да сте флорентинец?
Той кимна отсечено под цилиндричната си шапка. Никаква част от плътта му не се виждаше, ако не броим лицето, закръглено и бяло като тесто под петсантиметровата периферия на чудатата му капела. Лицето му би трябвало да е изгоряло до червено от слънцето, но не беше.
— Досега не бях виждал модерен. — Нещо в мълчаливото му кимване ме беше подразнило, затова, вместо да любезнича, изплюх кората на парчето ананас, което смучех.
Той не благоволи да ми отговори — или пък не знаеше какво да каже, — само погледна към двамата мъже, които влачеха багажа му, голям сандък, тапициран със същия черен плат, от който бяха ушити рединготът му, тесните прави панталони, жилетката и ризата. Симфония в черно, разваляна единствено от белите памучни ръкавици и от лицето му, естествено, което, както вече споменах, също се отличаваше с необичайно светъл цвят. Пот се стичаше покрай носа му, сюртукът му също изглеждаше пропит от мазнотия, лъщеше направо.
— Флорентински банкер, тръгнал за Африк сам, без нито един телохранител? — попитах аз. — Ако речете и ако имате парички за харчене, мога да държа разбойниците на разстояние от вас за няколко дни. — Хрумнало ми бе, че ще привличам по-малко внимание като охранител на човек, който изглежда по-странно и от мен.
Той ме стрелна с поглед. Опита се да скрие неприязънта си, но не успя.
— Благодаря ви, сър, но ще откажа.
Вдигнах рамене, прозях се и разкърших врат. Хаосът на широкия свят сигурно беше истински шок за представителите на банковите кланове, свикнали с реда и спокойствието на Флоренция, където мирът се поддържаше безкръвно и с прецизността на часовников механизъм. Следващото парче ананас лъсна на върха на ножа ми, миг по-късно го лапнах и го сдъвках шумно. После попитах:
— Как ти е името, господин банкер?
— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг.
— Е, желая ти късмет, господин Марко. — Обърнах му гръб и се качих на борда след неговия сандък. Подозирах, че ще му е нужен адски много късмет, макар логиката да настояваше, че едва ли е пълен загубеняк, иначе нямаше да оцелее толкова далеч от счетоводните тефтери на Флоренция.
Часове наред стоях на палубата и зяпах вълните от носа на „Кешаф“. Оказа се, че колкото и да ме е белязал Югът, никога няма да почернея толкова, че да не изгоря от слънцето. Втората половина от пътуването прекарах намусен под сянката на платната.
— Милорд? — Момчето на капитана с вода в кожена чаша.
Взех я. Никога не отказвайте вода, когато сте на сухо място, а няма по-сухо място от морето край Африк.
— Благодаря. — Жаждата явно ме правеше сантиментален.
Пътувах не като крал, а като обеднял рицар, носех писма от дядо си, които да улеснят пътуването ми при нужда. Без тежестта на титлата животът се оказваше много по-лесен. Сърбах от водата, облегнат на голяма намотка въже, в страхотно настроение. Не помнех откога не съм се чувствал толкова свободен. Официалностите в Албасет ми бяха дошли в повече, нищо че угрозата от банкети и кралско посрещане така и не прерасна в реалност. По-добре е да опознаеш живота в империята инкогнито, по улиците, че и в канавките, ако трябва, отколкото сред фонтанчетата и уханните сенки на богаташите.