— За мен ще бъде чест — отвърнах.
Постояхме мълчаливо още няколко минути, зяпахме чайките и белокапите вълни, а после далечната мъгла най-сетне се вдигна и ни показа планините, назъбения бряг на един нов свят. Чудех се как ли ще отговоря на домакините си, когато седнем на трапезата и те попитат какво ме е довело по техните краища. Бих могъл да им призная кой съм, да им разкажа за Събора и как градоначалничката на Албасет ми е дала идея за една различна игра, с по-малко кръвопролитие и повече лъжи, която да ми спечели императорския трон във Виен. И че за да участвам в тази нова игра, трябва да науча повече за ключовите фигури сред Стоте, повече, отколкото те са склонни да покажат пред Златните порти. Бих могъл да им разкажа, навярно, и за принца на Стрела. И как неговото презрение, в по-голяма степен от ветровете в платната на „Кешаф“, ме е тласнало да видя с очите си границите на империята, да опозная онова, което ще владея, и така да открия подобри причини за амбицията си. И накрая, ако изглупеех съвсем, можех да им разкажа за Ибн Фейд и за един матмагьосник на име Каласади. Години наред бях преследвал чичо си, задето бе убил майка ми и брат ми, а въпросният матмагьосник се беше опитал за една нощ да избие всичките ми роднини по майчина линия и да стовари вината на моите рамене. Каласади заслужаваше онова, което бе получил чичо Ренар, ако не и повече, нали така?
Пристанище Кута заемаше дълга прашна дъга от крайбрежието, притиснато между морето и планинска верига, която се втурваше към небето, а кафявите и зелени кръпки в подножията ѝ бързо отстъпваха пред гола скала. Слязохме на дълъг паянтов кей, побрал толкова много хора, че беше чудо как половината още не са цопнали в морето. Оставих на Юсуф да ни пробие път през тях. Балансът между силата, която може да бъде приложена при начинания от този сорт, и реакцията на потърпевшите варира според географската ширина. Вместо да се втурна презглава в безсмислени юмручни схватки в началото на предстоящото си и продължително пътуване из Африк, предпочетох да ме водят, а аз да си отварям очите на четири.
Не виждах причина за струпването на толкова много хора, всичките — ако не броим полуголите нубанци — увити от глава до пети в бели или черни роби, повечето с тюрбани по местния обичай, краищата им увити около лицето, така че на показ оставаха единствено очите. А каква врява вдигаха! Истинска стена от звук, дразнещо слуха надвикване, коктейл от смях и заплахи. Не знам, може да беше заради еднодневната тишина на морското ми пътешествие или заради непознатия език, който дразнеше допълнително слуха ми, или пък просто жегата и навалицата ми действаха на нервите. Докато бързах след Юсуф през тълпата, осъзнах, че за пръв път съм се озовал на наистина чуждо място. Място, където говореха на неразбираем за мен език, където мислеха по различен начин. Марок от векове беше част от империята, управниците му все още идваха на Събора, но за пръв път бях в земя, граничеща с територии, които никога не са били имперско владение. Място, където не е достатъчно да кажеш „империя“, а трябва да я уточниш като „свещена“, защото тук се знае за много империи. В Утер ни наричат Християнския свят, но в Марок ние сме Свещената империя, още по̀ на място, защото деветнайсет от всеки двайсет жители на Марок откликват на призива за молитва, когато мюезинът запее от минарето.
Тукашната навалица дори миришеше различно, уханието на подправки нюансираше вонята на немити тела — джоджен, кориандър, сусам, куркума, джинджифил, пипер и други, които не познавах, се излъчваха от самите хора, сякаш те изхвърляха подправките с потта си.
— Не изоставайте, сър Йорг! — ухили се през рамо Юсуф. — Покажете ли и най-бегъл интерес, за нула време ще ви оберат до шушка, а вие ще се прегъвате под тежестта на килими, медни лампи, достатъчно сънен бурен да убие камила и наргиле, с което да го пушите.
— Не. — Разбутах бродираните килимчета на двама продавачи и минах през тях като през завеса. — Не. — Явно говореха имперския език достатъчно добре, идеше ли реч за сделка. — Не. — Още няколко крачки и изплувахме от тълпата. Продължихме на бърз ход през широк прашен площад, преследвани от боси вресливи деца с мръсни гащи и чисти усмивки.
Десетина кафенета се редяха по отсрещния край на площада с маси под навеси в избеляло зелено и червено, зад нас — кейовете и корабите, лодки и малки съдове предимно, защото по-големите кораби приставаха на по-солидни кейове при големите складови постройки в друга част на залива.
Ако не броим децата в техните бели дрехи и прегърбените старци, омотани в черно и пълзящи по сянката в краищата на площада, нищо не помръдваше. Тълпата, през която си бяхме пробили път, явно предпочиташе тесните кейове, гласовете затихваха зад нас, погълнати от мекия ритмичен напев на прибоя. Непоносимата жега затискаше всичко като тежка ръка, тормозеше дори мухите, които лазеха лениво, вместо да се щурат с обичайната си енергичност.