Някакъв мъж тръгна към нас от уличка между дюкяните, водеше три коня — висок арабски жребец и две кобили, всичките светли на цвят. Пет такива жребеца бяха част от откупа, който баща ми беше приел като компенсация за смъртта на мама и Уилям.
— Това е Калал, от моите хора. Може да яхнем конете към моето имение или да поседим тук и да позяпаме морето. — Юсуф посочи най-близкото и най-голямо кафене. — Нашето кайве ще ви хареса, сър Йорг. Горещо, сладко и силно.
Кафето в Анкрат и Ренар не ми харесваше, беше студено, горчиво и слабо, и най-вече скъпо, безбожно скъпо. Съмнявах се, че повишената концентрация ще промени мнението ми. Изглежда, Юсуф разчете правилно физиономията ми, макар да имах самочувствието, че пиша на лицето си само онова, което искам да се прочете.
— Сервират и чай. Освен това ще мога да ви запозная с националния ни спорт — каза той.
— Чай звучи добре. — Никога не отказвай напитка, когато си на сухо място. — Този спорт… включва ли камили?
Думите ми предизвикаха дружния смях на Юсуф и слугата му. Може да му беше и роднина този Калал, а не слуга, защото двамата си приличаха, не само по тена на лицето, а и по леко сивкавия цвят на зъбите.
— Зарове, приятелю мой. — Юсуф преметна ръка през раменете ми. — Без камили. Наричаме я играта на дванайсетте линии. Чувал ли си за нея?
— Не — рекох аз. — Покажи ми как се играе.
Юсуф ме поведе към масите, където старци седяха с белите си роби и червените фесове, пушеха от наргилета, отпиваха от малки чашки, местеха пулове по дъски или хвърляха зарове. Юсуф излая нещо на берберския език и Калал отведе конете с една последна сива усмивка.
— Игра на късмет? — попитах. Отвсякъде долиташе тракане на зарове в чашки.
— Игра на изчисления, приятелю мой. Или на вероятности, ако щеш.
Сетих се за черната усмивка на Каласади и как въпреки своята наука на числата матмагьосниците все още се придържаха към традицията и мистерията, за да забулят обикновената аритметика с магия. Запитах се как ли биха изглеждали зъбите му, ако се опита да премахне оцветяването, причинено от листата бетел. Сиви може би?
— Добре — рекох. — Ще се радвам да играя такава игра. Кажи ми какви са правилата. Обичам да знам правилата, винаги.
29.
Дъската лежеше помежду ни, играта на дванайсет линии, пуловете подредени, заровете готови в чашката. Знаех правилата достатъчно добре — имахме почти същата игра в Анкрат, но я наричахме батамон. Докато Юсуф ми обясняваше правилата, аз имах време да обмисля и претегля възможностите си. Начинът, по който той говореше за играта, за комбинациите, за вероятностите и основните стратегии, го бележеше като матмагьосник. Ако не бяха зъбите му обаче, като нищо можех да остана сляп за собствената си аритметика и да не събера две и две.
— Защо не започнеш ти? — рекох.
Той взе чашката и разтръска заровете.
Явно бяха направили изчисленията си, приложили бяха нужното количество магия и бяха стигнали до извода, че ще се появя. Или беше предсказание с висока степен на сигурност, или просто бяха начертали маршрутите, по които бих могъл да тръгна, преценили ги бяха според теорията на вероятностите и бяха заложили ресурсите си респективно. Във всеки случай мисълта, че съм бил обект на изчисления, ме дразнеше.
Юсуф хвърли заровете. Две тройки. Ръката му се стрелна светкавично и премести с щракване пуловете върху дъската.
— Не очаквай много от мен, уча бавно — казах и взех чашката със заровете.
Мавърът изглеждаше спокоен. И нищо чудно, ако ме беше анализирал и предварително знаеше какъв курс ще поема. Колко ли уравнения бяха изписали по дъските си, колко ли матмагьосници бяха работили по тях, за да балансират вероятностите и да ме сведат до прости зависимости? Знаеха ли вече в кой момент ще посегна към меча си? Дали зад някой тъмен прозорец вече не стоеше човек с арбалет, насочил оръжието си към мястото, където се очакваше да избухна? Знаеха ли кога ще реша да се измъкна и в каква посока ще поема? Ако притежаваха уменията на Каласади, сигурно вече знаеха следващите думи, които ще излязат от устата ми.
— Лоша работа! — Единица и двойка. Преместих пуловете си.
Юсуф разклати чашката. По масите около нас други мъже играеха същата игра, пушеха и отпиваха от своето тъмно кайве. От време на време някой поглеждаше към мен, лица набръчкани и петносани от слънцето, с повече сиво, отколкото черно в косите. И нито една усмивка за пътешественика, нищо, което да прочетеш в тази лишени от любопитство очи. Колко ли от тях работеха за Каласади? Всичките? Или само Юсуф и слугата му?