— Приятел в нужда… — Вдигнах рамене и тръгнах натам, като размахвах ръце в нелоша имитация на Райк, който плаши кокошки до смърт. Децата се пръснаха, а модерният взе че се спъна, пльосна се и шапката му литна. Наведох се да я взема, докато той се изправяше.
— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг — казах аз. — Как си, по дяволите? — И му връчих смешната шапка.
Докато бяхме на кораба, така и не бях успял да преценя възрастта му, не успях и сега. Под шапката косата на Марко беше грижливо зализана, светла на цвят и напълно неспособна да скрие бледия му като рибешки корем скалп. Тази прическа демонстрираше силна склонност към самозаблуди — човек, който зализва косата си така, може да си прости всичко.
— Благодаря.
Никога не ми бяха благодарили толкова неблагодарно.
След като огледа шапката с внимание и подозрение, Марко я върна на главата си и си изтупа сюртука.
— Златната къща не може да си позволи носач и охрана? — попитах аз. Двама хлапаци, явно най-смелите в групата, вече изпълзяваха от сенките.
— Никой на кея не говореше имперски — каза Марко намръщено. — Не пожелаха да ми вземат парите.
— Вече ти казах, че съм готов да работя за теб, господин банкер. — Стрелнах го с дружелюбна усмивка. Поне се надявах, че съм я наподобил успешно. Не съм свикнал да се преструвам, че харесвам този или онзи. — Освен това знам шест езика. — Не споменах, че мавърският не е сред тях, но от опит знам, че жестовете и острите ножове са изключително полезни в преодоляването на езиковата бариера.
— Не — отсече той, толкова бързо, че се запитах дали не ме е прозрял от самото начало с малките си черни очички.
— Ще ти помогна, без да ми плащаш, гратис, про боно. — Пробвах с друга усмивка, представяйки си как сър Макин слиза на брега с готова шега. — Един приятел би ти дошъл добре, нали, Марко?
И най-сетне, все още изтъкан от недоверие, банкерът съумя да изкриви лицето си в усмивка, толкова грозна, колкото усещах своята.
— Можеш да ми влачиш сандъка и да ни намериш някакъв транспорт. — Протегна ми ръка в бяла памучна ръкавица. — Приятелю.
Стиснах ръката му, отпусната като риба и влажна въпреки ръкавицата, и бързо-бързо я пуснах.
— И къде отиваме, Марко?
— В Хамада — каза той, като произнесе думата внимателно.
— Какво има в Хамада? — Не свалях очи от тестеното му лице, като се чудех дали аз играя игра на късмета, или късметът си играе с мен.
— Банкови дела — каза той и стисна устни, които и без това бяха възтънки.
Кимнах. Дворецът на Ибн Фейд беше в Хамада. Всички банкови дела в онзи град несъмнено засягаха делата на Ибн Фейд.
Сандъкът на банкера се оказа много по-тежък от очакваното. Подложих гръб и го помъкнах към кафенето, изпълнен с неочаквано уважение към силата на модерния. Докато стигна сянката, бях потънал в пот.
— Би ли наглеждал за минутка сандъка, Марко, колкото да се извиня на лорд Юсуф?
Заварих Юсуф да разглежда съсредоточено игралната дъска, вдигнал чашката с кайве до устните си.
— Между другото, не съм лорд, сър Йорг. Тук, по северния бряг, си имаме свои управници, султани, халифи, императори, всякакви. А под тях — множество принцове, повече, отколкото можеш да преброиш, някои бедни като мишки. Срещнеш ли някой с коприни и бижута и не се ли представи за търговец, значи е принц. А под принцовете, или под онези, които имат земя и големи къщи, идват приятелите на принцовете, най-често войници, но понякога и мъдреци. Когато нашият господар ни повика, ние сме на негово разположение; когато няма нужда от нас, сами сме си господари. Значи ще тръгнеш с този модерен, така ли? Би трябвало да дойдеш с мен в дома ми, да се запознаеш със съпругите ми, да ядеш нар, да пробваш печено фазанско. Но няма да го направиш. Добре, върви с модерния, приятелю, но внимавай. Той не е добре дошъл тук. Никой нищо няма да му направи, но пустинята е трудно място, ако нямаш помощта на приятели. А чужденците като вас, които идват от по-меки земи, ще погинат в Предела още преди да са стигнали пясъка.
Протегнах ръка и той я пое, ръкостискането му беше силно и сухо.
— Понякога човек трябва да се остави в ръцете на късмета си — казах аз, протегнах ръка и взех едното зарче. — Може ли? Не се знае кога един зар може да ти спаси живота.
— Върви с Бога, Йорг от Анкрат — каза той и отново се загледа в дъската.
30.
Марко стоеше до сандъка си, изпружил гръб, видимо изтормозен в редингота си.
— Има ли закон, който забранява да го съблечеш? — подкачих го и хванах дръжката на безбожно тежкия сандък.