— Нагръдникът сигурно ти убива в тази жега, сър Йорг?
Бях си го сложил, когато навлязохме в пристанището. Не е аксесоар, с който да паднеш през борда, но си струва да изтърпиш свързаните с него неудобства, когато си на сушата.
— Сюртукът ти ще спре ли удар с кама? — попитах.
— Мен ме пази традицията — каза Марко.
Привилегиите на банковите кланове не бяха влизали в полезрението ми на пътен разбойник, но в дворовете на Стоте и по коридорите на Виен явно осигуряваха защита по-голяма и от тази на кралете.
— Хайде да си намерим някакъв транспорт. — Кимнах към най-широката уличка, която извеждаше от площада. Изглежда, всички улици в Кута бяха тесни, затиснати от две страни с високи сгради, потънали в сянката им. Каруца трудно би минала по тях, но големите товари обикновено се насочваха надолу по крайбрежието, в Танжер, търговско средище с голям пристан.
Марко тръгна след мен, но на разстояние, сякаш да подчертае, че съм само и единствено негов носач и няма нужда от услугите ми на телохранител. А и едва ли го заплашваше нещо всъщност. Хората навсякъде знаеха, че да нападнеш модерен значи да си отвориш сметка с клановете и че от флорентинските ковчежета ще тече злато дотогава, докато дългът не бъде платен и балансът занулен. В една разделена империя обаче гаранцията срещу евентуална смърт от острието на платен убиец често се оказва по-слаба протекция, отколкото си въобразяват банкерите, особено когато се съревновава с реалното изкушение на бързата печалба. В не толкова дивите и по-цивилизовани земи традицията на модерните навярно осигуряваше достатъчно защита. Маврите например несъмнено ценяха високо търговците и поддържаха по-добър ред от нас, нищо че нашите земи бяха по-близо до Виен.
Влачех сандъка в търсене на конюшня и решението ми да оставя Барт на грижите на един конски доктор в Порт Албус ми се струваше все по-глупаво. Докато открием търсеното, вече псувах като каруцар, от челото ми капеше пот, а ръцете ми горяха. Беше нещо като обор. Камили клечаха около корито с вода, крастави добичета със сплъстена проскубана козина и напукана кожа по коленете. Виждал бях камила и преди, отдавна, в цирка на д-р Тапрут. Гадно създание беше, грозно, и все гледаше да те наплюе. Тези тук не изглеждаха по-различно.
— Изчакай — рекох на Марко и го зарязах.
Потропах на врата от избелели сцепени дъски и след няколко безкрайни минути ми отвори старец, едното му око — побеляло от перде. В сенките зад него се чуваше конско пръхтене и потропване на копита.
— Ас-саламу алейкум — поздравих дъртия крадец. Всички търговци на коне са крадци. — Два коня и товарно муле. — Вдигнах три пръста, а с другата си ръка му показах златен флорин с лицето на дядо си. Завърших с едно „анша’аллах“, с което запасът ми от местни изрази, дочути от Юсуф по време на плаването, се изчерпи.
Той ме зяпаше със здравото си око и се чешеше по брадичката, покрита с бяла четина, под която прозираше кожа с цвят на кайве с мляко. Сянка падна помежду ни, мъж на камилски гръб. Вдигнах очи да го погледна — беше воин, яхнал седлото върху гърбицата на камилата, целият увит в черно, само очите му святкаха в прореза на шала. Продължи си по пътя.
— Два коня — повторих.
Старият търговец се разлая нещо и размаха ръка в знак на отрицание. Знаеше какво искам, защото всички в Кута, които имаха стока за продан, разбираха имперския език достатъчно, за да сключат сделка.
— Два! — Добавих още един флорин и потрих монетите между палец и показалец.
С болка на сърце той поклати глава и ми обърна гръб, като продължи да мърмори. Вратата се затвори с трясък.
— Май наистина не искат да стигнеш до Хамада, Марко.
Отидох при него. Той се мръщеше всеки път, когато изричах името му, потръпваше чак от тази проява на лошо възпитание и свръхфамилиарност.
— Марко — казах аз и се наведох към него, толкова близо, че надуших възкиселявата му пот. — Много път има дотам. Никакви приятели ли нямаш в Кута?
— Нямам — каза той.
Зачудих се дали изобщо има приятели, където и да било. Да тръгна с него през пустинята, със или без коне, изглеждаше загубена кауза и глупава. Някой влиятелен, може би самият Ибн Фейд, не искаше Марко да стигне в Хамада. Нещо повече, поне трима матмагьосници бяха предвидили появата ми, което означаваше, че Ибн Фейд е уведомен за намеренията ми. Единственият разумен ход беше да направя кръгом и да отплавам назад към Порт Албус. Само че Юсуф, Каласади и другите със сигурност бяха включили този ход в изчисленията, направени много преди аз да дойда тук. Ако се държах според предвижданията им, щях да се омотая още повече в мавърската мрежа. Поемех ли назад, вероятно щях да се набутам в неприятности на пристанището или да претърпя злополука по море — уредена, без съмнение, докато съм играл на дванайсет линии и съм пил чай. Като си помислиш, самото ми идване тук бе плод на лоша преценка от моя страна, арогантност, детински инат.