Выбрать главу

Не биваше да се подценява и въпросът за зестрата. Плотина не ѝ придаваше основно значение като мнозина; други неща бяха далеч по-съществени. Но зестрата на момичето, повече от задоволителна, щеше да донесе несъмнена полза. Връзките – те бяха дори по-голямо предимство от зестрата. Сенатор Маркус Норбан остаряваше, вярно, но в Сената все още уважаваха думата му. Подкрепата му вероятно щеше да се окаже жизненонеобходима...

Жрецът приключи молитвата към Венера и вдигна високо бокала. От него потече вино като рубинен ручей. Момичето го наблюдаваше, наклонило глава, украсена с празничен венец от алени макове. Плотина усети как пеперуди запърхаха в стомаха ѝ и устата ѝ пресъхва. "Нея ли да избера? Тя ли е достойната?"

Не, никоя не е достойна. Беше невъзможно.

Подходящо момиче, което ще полага ежедневни усилия – това беше постижимо.

Тук. В образа на най-голямата дъщеря на сенатор Норбан – Вибия Сабина.

"Да, ще се справи. Ще свърши работа."

– Слава на боговете, че приключи! – чу Плотина съпруга си да мърмори, докато излизаха от храма на Венера.

Хората пред храма нададоха възторжени възгласи при вида му и се втурнаха напред с несдържани хвалебствия, протегнали ръце да докоснат края на пурпурната му тога. Преторианските стражи в червено и златно удържаха напора на тълпата, разчиствайки път към позлатената императорска носилка. Той подаде ръка на Плотина да се качи и после вдиша десница, поздравявайки ведро множеството. Възгласите се удвоиха – мъже, жени и деца крещяха с пълно гърло.

– А сега да вървим на арената – подкани Маркус Улпий Траян, понтифекс максимус и тринайсети император на Римската империя. Носилката се издигна върху гърбовете на шестима гръцки роби, които поеха тичешком към Марсово поле. – Небеса! Как мразя жреците и мрънкането им.

– Да, скъпи.

Помпея Плотина, съпруга на императора, първа дама на Рим, императрица на седемте хълма, не го слушаше. Състезанията нямаха абсолютно никакво значение, както и недодяланият празник на виното, когато мъжете и техните фусти прекаляват с пиенето и петнят обществения морал. Значение имаше само, че момичето, подходящото момиче, най-после е избрано. Плотина се позасмя; едва сега осъзна колко я беше терзала тази задача.

"Утре ще му кажа – помисли си доволно императрицата. – Ще му кажа, че съм я открила."

 ВИКС

Не харесвам много патрициите и честно казано, те също не ме харесват. "Самонадеяно парвеню", мърморят обикновено, когато съм наоколо, и то достатъчно силно, за да ги чуя, но аз не им обръщам внимание. С малки изключения те са безполезна гмеж, ала човек трябва да си отваря очите за изключенията. Сенатор Норбан беше изключение. От добрите. По-късно срещнах още едно изключение – вероятно най-добрия мъж, когото познавам, но още не му е дошло времето да се появи в тази история. Време е за лошото изключение – мъжа, когото не биваше да изпускам от поглед от самото начало. Кучи син.

Денят вече не беше започнал добре. Привидно лесната плячка – богаташко момче, измъкнало се от опеката на учителите и баща си, за да тръгне на лов за проститутки в Субура, което е последното място да търчиш подир фусти – му разцепи устната. Младежът открил уличница и вероятно нещо неприятно, което ще му причинява сърбеж седмици наред. После открил гостилницата, където живеех, и много стакани с лошо вино. Ханджията ми кимна, когато момчето се заклатушка навън, и аз се прокраднах след него. Сутринта едва преваляше, но беше Виналия и всички се напиваха рано. Момчето продължаваше да се олюлява, когато му показах камата си в задънена уличка и му поисках кесията, а той беше достатъчно пиян да ме удари, вместо да ми я подаде. Сдобих се с разцепена устна, но и с кесията, а младежът пое към дома с нос, счупен на две места.

– Приеми го като белег за възмъжаване – извиках му, когато побягна, стенейки. – По-добър от сифилиса, който си пипнал от уличницата.

В кесията имаше доста монети и, разбира се, аз прибрах тайно няколко, преди да предам останалите на ханджията, за да отброи дяла ми.

– Избърши си кръвта от устата и си отваряй очите на четири – нареди ми той. – По празник има много лесни жертви.

– Намери си някой друг да им устройва капани – отсякох. – Аз ще празнувам като всички останали. Да живее проклетата Венера и да живее проклетото вино!

– Слушай, момче...

Прекъснах го с неприличен жест и излязох. Между краката ми се стрелна мръсно хлапе, сритах го и майка му се развика. И нея възнаградих с неприличен жест и се смесих мрачно с празничната тълпа. Истината е, че не си представях така завръщането си в Рим. О, беше лесно – след месец имах собствена стая, храна без много буболечки в нея, пари за баня или за театър, ако ми щукне да отида. Не беше трудно да прибирам кесиите на патрициите и богатите търговци и дори имах страничен източник на доходи – крадях това-онова от уличните търговци в Субура и го препродавах на търговците в Ескуилина. Лек живот. Но не съвсем...