Йен Хеер Фол и другите специални пратеници ги очакваха в края на моста.
— Съществува уронваща информация, която можем да не оповестим, Ибрим — поясни Шарлът Вилие.
— Това е изнудване.
— Така е.
— Какво искате?
— Щом не желаете да се присъедините към Ордена, добре. Но не се намесвайте в моята… нашата… работа.
— Добре ли сте, фро Вилие… — започна Йен Хеер.
— … хер Керим? — довърши Хеер Фол.
— Просто изостанахме — каза Шарлът Вилие.
Групата им продължи из лабиринта на Президиумния палат.
Йен Хер Фол спря рязко пред двойка обширни, орнаментирани врати.
— Помислих си… — започна Йен Хеер, като отвори едното крило.
— … че Амберзаал — довърши Хеер Фол, като отвори другата.
Помещението зад вратите накара дори дъхът на Шарлът Вилие да секне. Всеки сантиметър от стените бе покрит с кехлибар. Декоративните панели изобразяваха ангелски чудеса от инкрустиран кехлибар — от най-бледожълтия до най-тъмнокафявия. Януарската светлина се изливаше позлатена през стъклата от прозрачен кехлибар. Всичко беше златисто. Като да се удавиш в мед.
— Каква изтънченост! — обади се Шарлът Вилие. Докато останалите специални пратеници се взираха в изумление в деликатните контури на сводовете — изрязани от тънки като хартия листове кехлибар, — копието на Шарлът Вилие се присламчи към нея. — Не е с нас — прошепна му тя. — Но не е срещу нас.
7.
— Плосък? — произнесе капитан Анастейзия.
— Намираме се на повърхността на диск — отвърна Еверет. — Може да е на горната или долната му част. Ще знам повече, когато огледам разположението на звездите. Ако трябва да бъда напълно честен обаче, не е от голямо значение.
Макхинлит изостави затягането на подемните въжета към совалката на витловия двигател — понастоящем все още на земята. Обърна се невярващо към Еверет и извади един роторен диск от джоба си. Пъхна пръст в дупката в центъра му:
— И твърдиш, че кутрето ми е слънцето?
— Е, дупката трябва да е доста по-голяма, а слънцето доста по-малко, но да, точно това твърдя — каза Еверет. — Намираме се върху Диск на Андерсън.
— Разяснете, моля, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — Бавно и ясно, ако обичате.
Еверет огледа лицата около совалката на витловия двигател. Сен опитваше да изглежда заинтересована, за да угоди на Еверет. Макхинлит беше начумерен и недоверчив; всичко, което казваше Еверет, за него бе предизвикателство. Шарки все още беше някъде на лов. Но изражението на капитан Анастейзия изискваше най-много от него: това ще помогне ли, или ще навреди на кораба и семейството ми?
— Дискът на Андерсън е мегаструктура — започна Еверет. — Плътен диск от материал, който заобикаля слънцето, предполагам от вътрешната орбита на Венера и малко отвъд орбитата на Марс. Ако тези планети изобщо съществуваха в тази вселена. Да кажем, сто и петдесет милиона километра от вътрешния до външния му ръб и външна обиколка от осемстотин милиона километра. Това е огромна повърхностна площ.
— И се обзалагам, че всичко си пресметнал — обади се Макхинлит.
Подигравай се колкото щеш, но сега ми обръщаш внимание, помисли си Еверет.
— Направих някои бързи изчисления наум — призна той. — Става дума за около милиард земи. И двете страни на диска са обитаеми, нали разбирате. Един Диск на Андерсън може да поддържа популация от хиляда трилиона души. С дебелина от три хиляди и двеста километра, би имал около две трети от нормалната земна гравитация… може би сте забелязали, че не се чувствате толкова добре прилепнали към земята, както обикновено.
— Но слънцето е в центъра, нали? — попита капитан Анастейзия. — Как тогава има ден и нощ? Светът се върти… искам да кажа, нашият свят… към и от слънцето. Но ако слънцето винаги е в центъра…
— Започвате да местите слънцето — отвърна Еверет. Това беше прозрението, което го накара да изскочи от вира. На този свят нещата трябваше да са по този начин, защото това бе и единственият начин да се открие някакъв смисъл в онова, което се наблюдаваше. Думите… идеята… звучеше откачено, но числата твърдяха, че няма друг начин. Бяха извършили принудително кацане на огромен изкуствен диск, като гигантско дивиди, който обграждаше собственото си слънце. И слънцето се движеше. — В действителност е по-лесно да местите звездата, отколкото диска. Всъщност отговорът ми хрумна точно заради слънцето. Видях, че сенките се удължават, но слънцето не се движи през небето. Слънцето залязваше, но се движеше вертикално. Право нагоре и надолу. А единственият начин да се получи нещо подобно е, ако слънцето се движи. Математически е доста праволинейно; вид просто хармонично движение, като на махало. Слънцето подскача нагоре-надолу. Масата на диска…