— Мисля, че умовете ни бяха достатъчно объркани, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.
— Така че денят тук продължава около трийсет часа. И веднъж щом си дадете сметка, че се намираме на диск, а слънцето е в центъра му, започвате да забелязвате и други неща. Дърветата, клоните им са насочени изключително по посока на слънцето. Всички листа са наклонени под един и същи ъгъл. И вече зная защо катастрофирахме. Защото преминахме от въртяща се сфера към стационарен плосък диск.
— Има ли вероятност този… Диск на Андерсън… да е с естествен произход? — попита капитан Анастейзия.
— Никаква — отговори Еверет.
— Боях се, че ще го кажеш. Как би се построило нещо подобно?
— Изисква се технология на милиони години след нашата. Може би десетки милиона години.
— Е, тогава ще могат да дадат едно рамо с нашия ужасно старомоден, тотално прецакан въздушен кораб — каза Макхинлит.
— Десетки милиона години — произнесе капитан Анастейзия. — Значи: не сме били ние. Не са… хора.
— Не. Човечеството не е съществувало достатъчно дълго — каза Еверет.
— Хората… нещата… които могат да построят нещо подобно — попита капитан Анастейзия, — иска ли ни се да се запознаем с тях?
Вик откъм края на поляната:
— Скарпирайте! Размърдайте си лалите и скарпирайте! — Шарки изригна от дърветата.
Пушките му бяха в кобурите на гърба. Провесено през гърдите му — мъртво създание, плячката му от лова. Еверет само успя да го зърне, защото Шарки бягаше за живота си: дълго, жилаво, гущероподобно, с цветовете на дъгата, с малки и остри нокти. Зад него, протичащи, стрелкащи се и прескачащи корени, дънери и клони, като живо цунами се задаваха други създания, същите като провесеното на врата му. Много, живи. Много, много ядосани.
— По въжетата! — извика капитан Анастейзия. — Изпълнително по войнишки, съобразително по моряшки!
Сен и Макхинлит се закопчаха и в миг се озоваха горе сред клоните. Еверет още се бореше с алпинистката си екипировка.
— Мистър Шарки! — изрева капитан Анастейзия.
И тя, и Еверет виждаха по изражението му, че Шарки знае, че никога няма да успее. Да се добере до празния колан, да се подсигури: невъзможно.
— Шарки! — изкрещя Еверет.
Той протегна ръка. Шарки сграбчи ръката му, изтегли се напред и улови с юмруци екипировката на Еверет. Гората изригна в безреден тътен от тичащи тела, дълги шии, стрелкащи се глави, разноцветни кожи, гребящи, ноктести крака. После Еверет удари по бутона. Високо горе лебедката запищя и внезапно подръпна него и Шарки във въздуха. Капитан Анастейзия беше на част от секундата след тях. Гущероподобните неща подскачаха и щракаха със зъби към краката на Шарки, докато въжето не ги изтегли далеч от обсега им. Стадото се пръсна из импровизирания лагер, като хапеше и се хвърляше към витловия двигател.
— Двигателчето ми! — извика от високо горе Макхинлит.
Капитан Анастейзия почука по управлението на китката си. Гущероподобните неща се запързаляха по гладката обшивка на совалката и започнаха да падат в пълчището от стрелкащи се тела, когато лебедките захапаха и издигнаха витловия двигател във въздуха.
Шарки се държеше не на шега за хамута на Еверет. Въртяха се бавно, докато лебедката ги издигаше все по-високо. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.
— Задължен съм ти, мистър Синг — каза Шарки.
Еверет направи физиономия, защото тялото на мъртвото създание бе притиснато плътно към него. Животното беше с дължината на ръката му, четирикрако, дългоопашато, с жълти очи на влечуго с вертикални зеници. Жилаво като невестулка. Ушите му бяха малки дупки в далечната задна част на издължения, закривен череп. Острите му зъби бяха голи. Предните му лапи имаха пет пръста, а бледата му кожа бе мека и набръчкана като бебешка ръка. Пръстите бяха дълги. Кожата му наистина беше гладка, но през нея минаваха дъгоцветни арки, подобни на масло по повърхността на вода. Щом я огледа по-отблизо, Еверет откри, че гладкостта ѝ е илюзия. Създанието беше покрито с люспи, по-малки и по-плавни дори от тези на змийска кожа. Спектралните цветове се появяваха заради играта на светлината по ръбовете им. В тази кожа имаше нещо, което отблъскваше Еверет и му внушаваше нежелание да я докосне. И някаква отсянка в отвореното око, което не му се понрави, нещо прекалено съзнателно.
— Какво е това нещо? — попита той.
— Вечеря — отговори Шарки. — „Защото огладнях и Ме нахранихте.“