— Да, мадам.
— Еверет — тонът на капитан Анастейзия подсказваше, че все още не му е простено напълно. Но щеше да му бъде простено, щом раните зараснеха и целостта бъдеше възвърната. Със семейството ѝ се бе случило; същото предстоеше и на кораба. — Няма нужда да бързаш. Няма нужда да бързаш за никъде. Тук съм от часове. Слушай — тя вдигна пръст към устните си.
Еверет затаи дъх. Нощта се разкри за ушите му звук по звук. Подвиквания, свирукане, чуруликане, металическо стържене, продължително съскане, които се преобразяваха в писукане, хълцане и оригване, и лай, и звуци като човешки хленч. Нарастваше, глас след глас. И не бяха само звуците. Крилати създания се стрелкаха и подминаваха разбития прозорец. Шумоляха листа, пулсираха светулки с размерите на футболни топки. Рояци от искри като ята от скорци в нощното януарско небе, завихряне и танц от мънички светлинки. Някъде от много далече се разнесе дълго стенание като вика на мигриращ кит.
— Вгледай се в тъмнината — каза капитан Анастейзия. — Няма луна. Звездите са красиви и познавам всяка от тях, както познавам собствената си кожа, но луната, тя е част от мен. Липсва ми.
— Нямало е начин да сложат такава — произнесе Еверет. — Мисля, че за да построят това нещо, са използвали всяка една планета и луна в Слънчевата система. Дори и тогава, сигурно не са им стигнали. Защото си мислех, че който и да е построил диска, трябва да е бил наоколо много дълго време… доста по-дълго, отколкото човечеството е живяло на нашия свят… нашите светове. А животните, които нападнаха лагера. Искам да кажа, видях ги само за момент, но много ми заприличаха на динозаври. А това пък ме наведе на мисълта: ами ако динозаврите не са изчезнали? Ами ако онзи астероид не е ударил земята, или каквото е било там… не ми се вярва, че е била само една голяма катастрофа, но както и да е, ами ако динозаврите не са изчезнали като вид, а просто са продължили да еволюират? И един от тях е имал голям мозък, можел е да използва ръцете си, изобретил е оръдия на труда и език, открил е огъня и е станал наистина, ама наистина умен. Умни динозаври. Те биха построили нещо подобно. Биха разполагали с шейсет и пет милиона години преднина пред нас.
— Еверет, не е необходимо да опитваш да обясняваш всичко — каза капитан Анастейзия. — Понякога да си там е предостатъчно. Мисля, че вече не бих ти отказала едно горещо какао.
— Да, мадам.
— Пригответе го, мистър Синг. И бона закуска за всички. Включително за мистър Шарки. Според мен ще е доста гладен.
8.
Отново на лов. Не за месо. Шарки не би допуснал тази грешка за втори път. Беше прекарал цялата нощ на крак в пъшкане и повръщане. Бяха на лов за метал. За двигатели. Шарки разсичаше пътека през бодливи лиани и пухкава папрат, която се накъдряше надалеч от острието на мачетето му. Еверет беше на три крачки зад него. Следваха линията, по която Евърнес се бе приземил, надалеч от реката, където Сен скри дрехите на Еверет, и гората беше гъста и объркваща. Еверет не виждаше на по-далеч от пет метра във всяка посока. Нямаше структура, очертания, нищо, по което да се ориентираш; единствено растителни пластове след растителни пластове. И звуци. Свирукане, писукане, музикално чуруликане и дълбоки подвикващи звуци, които се надигаха до високи писъци; щракане, тупкане, стържене, драскане, пъхтене, бръмчене. Навсякъде наоколо, но без да успеят дори да зърнат нещата, които ги издаваха. Имаше раздвижване сред короните на дърветата или потрепване с криле на неща, които приличаха на пеперуди с размерите на куче, или пък помръдване на сянка на фона на дървета и листа, но зърнато само с крайчето на окото. Всеки път, когато Еверет поглеждаше, нямаше нищо.
Компасите бяха безполезни. В Света на Диска нямаше северни и южни магнитни полюси, каквито би имало на една сферична планета. Иглата на компаса се въртеше по цялата скала. На дисковете на Андерсън имаше две посоки: към и откъм слънцето.
— Човек би си помислил, че нещо толкова голямо ще остави също толкова голяма дупка — обади се Шарки, като присви очи към замайващите слънчеви лъчи, които нахлуваха през листата.
— Мисля, че тук нещата растат доста бързо — каза Еверет.
Той се покатери през хребета на един разкрит корен и се спусна в сянката. Нещо се хвърли към него, нещо бледо, безоко, сребристо, което надигна яката си от прозрачна плът и се изплю. Еверет се наведе под зелената струя. Тя удари едно листо, което незабавно започна да пожълтява и да се съсухря. Шарки завъртя приклада на едната пушка и удари здраво нещото. То издаде съскащ писък и се скри в тъмнината.