— Имам една идея. Хайде да се държим настрана от сенките — каза той. — Пази се, мистър Синг. — Шарки подхвърли другата пушка на Еверет. — Знаеш как да я използваш.
Продължиха нататък, като внимателно заобикаляха сенките, които никога не се променяха. Кожата на Еверет настръхна. Имаше чувството, че го наблюдават, не един чифт очи, а цялата гора.
— Кажи ми, мистър Синг, наистина ли вярваш, че този свят е направен от гущерохора? — попита Шарки.
— Еволюирали динозаври. Може да не са изглеждали много по-различно от теб и мен… ходели са на два крака, очите им са гледали напред, имали са си ръце, палци и всичко останало. Вероятно са били малко по-люспести.
— Звучат ми като гущерохора. И не че вярвам много на такива неща, но ми се върти из главата, че гущерохора или не, ако е имало достатъчно умен народ, способен да построи нещо като Света на Диска, ами, не мислиш ли, че вече щяхме да сме се натъкнали на доказателства за него?
— Мястото е огромно — отговори Еверет. — На този свят лесно можеш да пропуснеш цели цивилизации.
— Възможно е — призна Шарки.
— Като казваш, че не вярваш много на такива неща, какво означава това? — попита Еверет.
— Когато Той го е построил, този свят е имал съвършен дизайн, но гущерохората са сметнали за уместно да въведат свой собствен дизайн, не само на този свят, но и на всички останали светове около слънцето. Това аз наричам високомерие… сатанинска гордост. — Еверет знаеше много добре, че не трябва да спори с хора по въпросите на личната им вяра. — Само че съм виждал и неща, за които думите Му не говорят — продължаваше Шарки, — и вярвам, че там, където няма директни насоки от писанията, хората са свободни да интерпретират съгласно собствената си мъдрост. — Шарки вдигна ръка: — Тихо. — Еверет замръзна. Шарки се завъртя бавно. — Между нас и зоната на изхвърляне има нещо.
— Какво? — прошепна Еверет. Ръцете му стиснаха по-здраво пушката.
— Нямам абсолютно никаква идея — отвърна Шарки. Той престана да се върти бавно. — А! „Търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори.“ — той посочи с пушката.
Изпопадали клони, бяла, нацепена дървесина. Дупка в гората.
Витловият двигател лежеше странично, по-висок дори от върха на перото на шапката на Шарки. Клоните бяха забавили падането му, но обшивката изглеждаше подбита и нащърбена. Шарки надникна в отворения му край.
— Витлата изглеждат запазени — каза той. — Макхинлит може да прецени най-добре. — Той отвори сервизния панел.
Някъде из гората започнаха да пукат клони. Еверет откъсна очи от падналия двигател. Звукът от смачкана растителност ги приближаваше. По-високо. По-близо. Всички сетива на Еверет бяха нащрек. Нещо се движеше, нещо, което не изчезваше, щом го погледнеш. Нещо голямо.
— Шарки, онова нещо…
Еверет го зърна в частта от секундата, преди да изригне през паравана от листа и пълзящи растения. Беше голямо и синьо. Много голямо. Истински, голям карнозавър като от Джурасик парк.
Шарки погледна нагоре.
— Бягай! — извика той.
Еверет беше с три крачки пред него. Хвърли поглед назад и видя как животното прегазва малката поляна в експлозия от клонки и листа. Този един-единствен поглед му беше достатъчен. Голямо като къща. Издължена шия, малки очички. Два силни крака. Нокти като ками на късите ръце. Зъби. Твърде много зъби. Блещукащо електриково синьо. И идваше бързо.
— Накъде? — извика Еверет.
— Накъдето и да е!
Еверет погледна към пушката в ръцете си.
— Мислиш ли, че…?
— Само ще го раздразниш — произнесе задъхано Шарки.
— Вече ми се струва достатъчно раздразнено… Уо!
Кракът на Еверет се закачи за един открит корен. Претърколи се и падна, здравата. Надигна се, само за да види как една глава с размерите на семейно комби се навежда към него. Челюстите се разтвориха. В цялата вселена нямаше начин да има толкова много зъби. В лицето го блъсна воня на гниеща, наполовина сдъвкана, несмляна плът. След това Еверет видя как над главата на карнозавъра се появи ореол като от златни тръни. Ореолът се завъртя и заблещука в слънчевите лъчи, които пронизваха въздуха през покрова от листа. Очите на карнозавъра оглупяха. Главата се оттегли. Животното се изправи в цял ръст, завъртя глава, сякаш опитваше да изтърси муха от ухото си, след което се обърна и закрачи обратно през дълбоката гора, без да престава да върти глава.
Ореолът се вдигна от главата на карнозавъра и изчезна.
Едно лице над Еверет се взираше в него. Широки очи с широки златисти зеници и ириси като черни цепнатини. През всяко от очите мигна прозрачна мембрана. Две цепки на мястото на носа. Устата — широка паст почти без устни. Уши като малки запетаи, разположени ниско на продълговатия, скосен назад череп. Сребриста кожа с прахообразната текстура на малки крилца на молци. Косата растеше нарядко, на ивица само по горната част на темето, от малко над очите чак до врата. Дългите, дебели косми бяха пригладени. Очите мигнаха отново с мембраните си, а космите се надигнаха и Еверет видя, че всъщност са много фини пера. По гребена преминаха цветовете на дъгата и той отново се слегна. Ноздрите се разшириха. Нечовешко лице. В никакъв случай човешко. Но оглеждаше Еверет от горе до долу преднамерено и интелигентно. Устните се поместиха. От тях излезе музика като птича песен.