Тръгна към дома. Чувстваше се премръзнал и мръсен, пълен с нечисти неща, сякаш стерилната, бяла технология на Трин беше инфектирана. В последно време в Гробищния парк „Абни“ имаше повече предупредителни ленти, отколкото открити пространства. Общинският съвет беше отворил наново парка, но новото шок! заглавие в Излингтън газет гласеше: „САТАНИНСКИ КУЛТ ОСКВЕРНЯВА ГРОБОВЕ“. Битката му с Наан беше оставила след себе си забележителна каша от кости и черепи като от филм на ужасите. Местната жрица на уиканите беше интервюирана по радиото, за да разясни, че разровените гробове и пръснатите кости по-вероятно са дело на кучета, язовци или личности от мъжки пол под двадесет и три годишна възраст, а не на сатанисти (каквито не съществуват) или вещици и уикани (които се числят към уважавана религия с няколко сборища в Хакни и към чиято членска маса се числяха неколцина съветници). Беше спасил света, но днес това не му доставяше радост. Беше изрод, скърпена работа от кожа и пластмаса. Плашило. Самотник.
Телефонът му издаде предупредителен сигнал. Текстово съобщение с изображение. Собственият му задник, във футболни шорти и клин на отбор „Червен“, наведен, докато загребва топката. Същият екип, с който беше облечен сега, с училищния блейзър върху футболната фланелка.
ПО-ХУБАВ С ПО-МАЛКО, гласеше съобщението.
Еверет М възкликна. Написа бърз отговор. Тези З10 телефони бяха големи боклуци.
Да не ме секстираш?
Иска ти се, дойде отговорът, а после, след един линк към страница във Фейсбук: СЕКСИ ЗАДНИКЪТ НА ЕВЕРЕТ.
— Божичко! — Еверет М почувства как горещото изчервяване премина от шията към лицето му, докато разглеждаше колекцията от снимки на собствения си задник в най-различни спортни екипи, на головата линия на стадиона на „Борн Грийн“. Разхождащата кучета жена го изгледа, докато завличаше подопечните си покрай него: Еверет М, потънал в земята, притиснал ръка към широката си усмивка. Телефонът сигнализира за ново текстово съобщение:
НУМИ КАЗВА МОЖЕШ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕШ ДА СЕ ЗАНИМАВАШ И С КАРАНЕ НА КОЛЕЛО?
Еверет М почувства как го пронизва болезнена игла, когато съобщението предизвика съответния спомен: за баща му — как се отдалечава на велосипеда, който струваше колкото една семейна почивка в Турция, облечен в правилната екипировка, но без да успява да напъха крака в клемите на педалите. Истинския му баща. Мъртвия му баща. Само една болезнена игла, само за миг.
ЗАЩО?
Отговорът дойде незабавно: НАЙ-ПОДХОДЯЩИ ШОРТИ.
Еверет М се отнесе до „Роудинг роуд“ сред мъгла от гордост, унижение, чувство за великолепие и вълнение, че някой, някой го смяташе за секси.
Нахлу през задната врата на №43.
— Обувките! — извика Лора.
Еверет М ги изрита от краката си. Остави калните бутонки до задната врата. Изтърси раницата си до масата и се плъзна по чорапи през вратата на кухнята чак до хладилника. Хляб, майонеза, пуешки гърди, домат, онези краставички, които карат всичко да придобива вкус като от „Макдоналдс“, също и салатен дресинг…
— Няма да се измият сами! — извика отново Лора, след като Еверет се плъзна обратно през вратата до коридора и издумка нагоре по стълбите към стаята си. Къде ги беше оставил? Дрехите си от вечерта на Втората битка за Гробищния парк „Абни“? На топка на пода. Вдигна ги, завърза си маратонките.
— Две излизания да бягаш за една седмица? — каза Лора, докато той влизаше пак в кухнята. Проследи с престорено изумление как Еверет М тъпче футболния си екип в пералнята. — Ерата на чудесата не е отминала.
Истинската майка на Еверет М често казваше същото. Винаги се беше питал кога ли е била тази ера на чудесата и какво ли е било да живееш в нея, и дали каквото и да е по нейно време е следвало консистентна логика, или разумът и науката просто са били преобърнати наопаки от случайни, безсмислени вълшебства.
— Толкова ли е необичайно? — попита той.
— Наистина има момиче — произнесе тя.
Еверет М поклати насам-натам глава по пенджабски, което можеше да означава всичко, от абсолютно определено, до може би, може би, може би. Този път означаваше „може би“. Искаше тя да знае, но не и да знае кое е момичето.
— Знаех си — каза Лора. — Коя е тя? Познаваме ли я? Родителите ѝ в жилищния комитет ли са?
Еверет М вече беше преполовил пътя си по задната уличка.
Изпитваше удоволствие от бягането. Изключи усилените способности на Трин и остави тялото си да се справя с помощта на собствените си сухожилия и мускули. Мускулните им влакна трептяха, сърцето му биеше като чук. Януарският вечерен въздух, натежал от изгорелите газове на автомобили, пареше дробовете му. Справяха се чудесно. Нищо добавено, нищо подобрено. Еверет М Синг, чист и елементарен. Ритъмът на краката му бе сигурен и постоянен. Не му се налагаше да мисли за него. Краката му го отведоха през „Стоук Нюингтън Хай стрийт“, по „Стоук Нюингтън Чърч роуд“, а после и по „Албиън роуд“. Тук живееше Нуми. №117. Сама му го беше казала. Всеки прозорец бе ярко осветен. Виждаше хората вътре. Трин зрението с лекота можеше да му покаже дали някой от тях е Нуми. Но не искаше да го прави. По-хубаво беше да си представя, че тя е там, че върши нещо, а после и че е забелязала тичащата фигура. Че Нуми поглежда навън и забелязва, че това е Еверет М, че изглежда добре, че изглежда във форма. Претича бавно по „Албиън роуд“. В края на улицата се обърна и отново претича по „Албиън роуд“. Една кола се отделяше от тротоара. Моментна лудост: Еверет М запрати Трин енергия в краката си и с един скок прескочи колата. Приземи се, ловък като котка в средата на улицата, и продължи да тича. Извика от удоволствие. Автомобилът наду клаксон, но Еверет М вече се бе отдалечил на сто метра от него.