— Седемстотин хита по задника ти — каза бащата на Райън.
Еверет М потрепна.
— Мистър Спинети…
— Момчета, толкова лесно се връзвате — обяви бащата на Райън. — Почти не е забавно.
— Тя си пада по теб — каза Райън, щом чу как резето на тоалетната на банята се спуска.
— По възможно най-странния начин — каза Еверет М. — Повече ми прилича на следене.
— Следенето е модерно — посочи Райън. — Е, ще я поканиш ли да излезете?
Еверет М до такава степен се бе наслаждавал на вниманието, че не се замисляше за този изход от ситуацията: с Нуми Уонг да си пуснат език. Мисълта го накара да се почувства малко изчервен, малко шашнат и малко възбуден. Нямаше съмнение, че Нуми е странна, но пък беше сладка. Винаги си беше падал по откачени момичета, на своя и на този свят, особено ако бяха странно сладки. А и той самият беше доста странен. Убиец на нанозомбита в тази вселена. Само че колко близо можеше да я допусне до тайните и лъжите си? Винаги ли когато я целува, щеше да си повтаря, че тя целува арсенал от биовериги и имплантирани оръжейни системи на Трин? Някога щеше ли да бъде достатъчно истински, че да има приятелка? Най-малкото му се искаше.
— Ще я оставя за известно време просто да ме следи.
— Е, знам, че се отегчават бързо, ако не проявяваш очевиден интерес — обяви Райън. Той поклати глава: — Не мога да повярвам, че си бил в паралелна вселена, а вместо това си говорим как Нуми Уонг си падала по теб.
Ако продължаха с въпросителните, постройката от лъжи на Еверет М щеше да се разпадне на съставните си части. Трябваше да се измъкне.
— Надминаваш седемстотин и петдесет харесвания — каза бащата на Райън на излизане от тоалетната.
— Да не би и на тоалетната чиния да влизаш във Фейсбук? — попита Райън.
— Не е ли така с всеки?
— Това вече прекрачи границата, дори за теб.
В няколкото секунди, в които Райън и баща му разменяха реплики, Еверет М извади телефона си и намери едно точно определено приложение. Истинско приложение, не като онова, което даваше сигнали на въздушни кораби от други вселени. Съвсем незначително и глупаво. Досега не виждаше особена полза от него. Натисна иконата и пъхна телефона обратно в джоба си.
Десет секунди по-късно телефонът иззвъня. Приложение, което звъни на собствения ти номер. Еверет М отключи екрана и прие обаждането.
— Здрасти, мамо. Да, да. Не е проблем. След десет, петнайсет минути. Аха, ще се прибера и сам. До скоро… до скоро.
— Мама не се чувства добре — каза той. — Трябва да вървя. Мислиш ли, че баща ти ще може да…?
— Разбира се, разбира се.
Прибра се у дома за седем минути. Бащата на Райън се гордееше, че знае всички преки пътища и тайни улици. Еверет М помаха, докато колата се отдалечаваше от „Роудинг роуд“ №43. Харесваше бащата на Райън, дори и след като беше сложил висока оценка на задника му. Нямаше нищо лошо в това да харесваш родителите на други хора.
Лъжите обаче не харесваше. Лъжи и момичета. Все едно животът му на копие и таен агент киборг от Земя 4 не беше достатъчно труден.
Плъхът го стресна. Често се срещаха в Стоук Нюингтън, но онова, което го накара да се закове, бе, че плъхът седеше в средата на стъпалото пред входната им врата. Дързък, в никакъв случай изплашен, скръстил лапки като ръце, с черни очи, които го наблюдаваха, с помръдващи мустачета.
— Шу — произнесе Еверет М. Плъхът остана необезпокоен. — Махай се, плъх.
Направи крачка към него. Плъхът го гледаше.
Какво толкова изхвърляха в боклука, че плъховете да станат толкова смели напоследък?
— Гаа! — размаха ръце Еверет М. Плъхът приглади мустаци с лапичките си.
Просто невероятно.
Еверет М се затича към плъха. Почти беше скочил върху него, когато животното побягна настрани и се скри под живия плет.
Лъжи, момичета и плъхове с манталитет.
12.
Камбаните на Хайден удариха за десет часа, вятърът смени посоката си и започна да се сипе нов сняг. Ситен, сух, студен сняг, понесен от източния вятър, който нахлу на вихрушки и пориви из площадите и тесните улици на града. Сняг, който се събираше из ъглите и навяваше по високите сгради, поръбили „Сант Омерхауплас“, който се задържаше по извивките и дърворезбите на старите къщи от Бунда или се набиваше в каменните гънки на статуите на катедралата „Братята Христос“. Персоналът на кафене „Русата мечка“ отдавна щеше да е затворил заведението, ако не беше единствената им клиентка и настояването ѝ, че очаква още един посетител. Шарлът Вилие обърна яката на палтото си от Земя 3 и обви с длани голямата чаша горещо какао. Откакто за последно зърна друго човешко същество по „Сант Омерхауплас“, бяха минали повече от двайсет минути. Сервитьорите близнаци потропваха с крака и държаха ръце под мишници, застанали до газовия нагревател толкова близо, колкото позволяваше учтивостта.