— Глупави правила. Джиджу не биха прахосвали време.
— Аз не… Не може да казваш такива неща. Не може да говориш така за нея.
— Ти не говориш ли? Мислех, че го правиш. Може би не съм разбрала правилно онова, което видях.
— Нищо не си видяла.
— Видях — Какс протегна боен нокът и докосна внимателно точката на челото на Еверет.
— Нямаш право! — извика Еверет.
— Това е моят свят. Имам цялото право. Е: онова, което видях, какво означаваше?
— Харесвам я. Тя ми е приятел. Приятел, който е момиче. Специален приятел.
Какс мигна към Еверет.
— Харесва ми да съм с нея — продължи Еверет. — Но може и да е толкова досадна. Понякога сякаш е единственият, който ме разбира, но друг път сякаш не знае каквото и да е и не мога да я накарам да го разбере и сякаш се преструва на глупава. А после всички тези игри, които си играе с мен, без дори да подозирам, че са игри, какво остава, че си имат правила. И е с толкова променливи настроения, че през половината от времето се боя да съм около нея; а през останалата половина не съм сигурен какво съм направил, за да се държи така, но тя никога не ми казва, а се държи, все едно е толкова силна, но пък не е толкова силна, колкото си мисли, няма начин. Но е досадна и глупава, но винаги е в главата ми и не мога да я извадя от там.
— Леле — обади се Шарки. — Здраво си си паднал, оми.
— Тогава искаш ли, или не искаш да сложиш спермата си в нея? — попита невинно Какс към Еверет. — Объркана съм.
— Нека ти кажа следното, приятелко гущерке — каза Шарки. — Може и да сте построили този дисков свят и сте свършили великолепна работа, но ние, маймуните, е, ние сме постигнали нещо по-велико: създали сме едно малко смешно нещо, наречено любов. Двигателят е в добро състояние. Да се свържем със зоната на спускане и да се омитаме от това ужасно място… без да ми се обиждате, мадам.
Облакът оранжев дим от сигналната ракета се издигна от пролуката в дърветата, право нагоре, в ясния въздух. Последният двигател беше паднал прекалено далеч от кораба, за да приложат груба сила и да го завлекат с превити гърбове през гората. Капитан Анастейзия имаше друг план. Възнамеряваше, когато димът се издигне, да набележи курс. Макхинлит предпазливо щеше да освободи останалата енергия в акумулаторите, а Сен щеше да направи магия, за да накара скърцащите, стенещи витлови двигатели да се задвижат. Щеше да отлети с кораба си до двигателя, щеше да го изтегли нагоре и Евърнес отново щеше да придобие цялостен вид на въздушен кораб, в бона хакни стил.
Еверет заслони очи и се взря в кръга от ярка слънчева светлина:
— Колко остава според теб?
— Капитанът ще се справи с времето — отговори Шарки. — Не можеш да подканяш жената — но той самият оглеждаше небето и търсеше сянката от корпуса на Евърнес.
Звукът бе тих, но не приличаше на нищо, което Еверет беше чувал досега на Световното колело. Звънтене, като от малки камбанки. Идваше едновременно от всички страни.
— Какво е това? — попита Шарки.
Какс реагира на звука така, сякаш бяха пуснали ток през нея. Тя приклекна. Всеки мускул в краката и ръцете ѝ беше напрегнат. Стегнатият ѝ стомах се бе превърнал във възел като юмрук. Очите и цепките на ноздрите — разширени; зениците — като черни дупки. Ореолът ѝ приличаше на корона от остриета и проблясваше в сребристо синьо. Ноктите на палците ѝ се бяха показали.
— Какс…
— Въоръжете се, маймуни — произнесе тя. Гласът ѝ подейства като връх на острие, прокарано по гръбнака на Еверет.
Шарки му подхвърли една пушка. Двамата започнаха да оглеждат покрайнините на поляната. Нямаше нищо за виждане, но откъм сенките на дърветата отново се разнесе припяващият звук. И му беше отговорено. Остриетата в ореола на Какс се удряха едно в друго и издаваха красив, ясен, добре настроен камбанен звън.
— Боже мой — прошепна Еверет. Можеше да е само едно.
— Врагът ми ме е открил — каза Какс.
Противникът ѝ пристъпи от тъмните дълбини на Горските ясли и тръгна през светлината на поляната. Във всяко едно отношение беше двойник на Какс. Когато зърна човеците, приклекна в бойна стойка. Ореолът ѝ проблесна като гора от надвиснали мечове. Какс изпя дълга фраза към противника си. Остриетата се прибраха отсечено в ореола ѝ — синьо-сребърно за сребърносиньото на Какс.
— Не се намесвайте — произнесе Какс. — Каквото и да се случи.