Загледан към празното пространство долу от наблюдателния балон в левия корпус на небесния катамаран на Господарите на Слънцето, Еверет почувства как го обхваща ужасен страх. Евърнес, изчезнал чисто, напълно, без следа или знак: точно както биха изглеждали нещата, ако въздушният кораб бе направил Скок на Хайзенберг.
Сен беше наблюдавала всичко, което той прави. Беше наблюдателна, умна, изобретателна в копирането. Не беше необходимо да разбира как се калкулират скокови точки; всичко, което трябваше да направи, бе да ги извлече от паметта на Инфундибулума и да натисне СКОК. Корабокрушенец на Света на Диска. Никога не би му го причинила. Не и Сен. Капитан Анастейзия никога не би издала такава заповед. Освен ако корабът не е бил изправен пред нещо толкова ужасно, толкова крайно, че единствената им останала възможност е била да направят Скок на Хайзенберг. „Освен“: толкова коварна, злобна думичка.
Горските ясли се бяха разтърсили от грохота високо във въздуха. Шарки посегна инстинктивно към пушките си. Това е свръхзвуков удар, помисли си Еверет, но ти няма как да си чувал такъв. В света на Шарки нямаше реактивни двигатели, ракети, нищо, което да пътува по-бързо от скоростта на звука. Миг по-късно небемаранът на Господарите на Слънцето се появи над поляната. Беше повратлив като водно конче. Еверет не можеше да отгатне какво го кара да лети. Нищо толкова обикновено като подемен газ, крила или реактивни двигатели. Тук работи някакъв физичен принцип, помисли си той. Няма как във въздуха да го задържа сай-фай магия. Не и антигравитация. Тя беше просто още един вид магия, маскирана като наука. Също като машините на времето или телепортаторните лъчи. Но беше впечатляващ начинът, по който машината се сгъна нагоре като птица оригами и се спусна в шахтата между дърветата.
Ореолът на Какс се накъдри в сребристо зелено: вълнение, предположи Еверет. Небемаранът докосна земята леко като целувка. По рампата между двойката корпуси се спуснаха две създания Джиджу. Когато забелязаха човеците, гребените им се надигнаха, а ореолите им се преконфигурираха в бодливи пръстени. Какс изпя къса песен; двете Джиджу скръстиха ръце в жест, който за човешките очи приличаше наполовина на молитва, наполовина на тревога: първо към Какс, после към Еверет и Шарки. Шарки върна пушките в кобурите им и отвърна на поздрава с поклон. Еверет досега не беше взимал уроци по етикет между влечугите.
— Ще отидем да открием какво се е случило с кораба ви — каза Какс.
Двете Джиджу отстъпиха встрани, за да допуснат нея и човеците на небемарана.
Това са първите зрели Джиджу, които виждаш, помисли си Еверет, докато Какс ги подминаваше гордо. За теб е също толкова ново, колкото и за мен. Но всичко е в ореола ти: мъдростта на цялото люпило и мъдростта на всички Джиджу.
— Имат си бона екипировка тук — прошепна Шарки, докато летящата машина се издигаше.
През мехура на левия борд Еверет виждаше как от гората излизат плахи лешояди и се заемат да кълват и разкъсват трупа на мъртвата Джиджу. Такъв е краят на принцесите, помисли си той. Над дърветата небемаранът се сгъна в летателна формация. Какс бе заела гордо позиция в прозрачния балон в челната част на десния корпус. В центъра на летателния апарат, където корпусите се съединяваха, създанията Джиджу движеха ръце над проекция на Горските ясли. Един жест запрати небемарана над горския покров. Спряха напълно над мястото, където Евърнес беше катастрофирал, без изобщо да се почувства, че намаляват скоростта.
— „Защото си чужденец и преселен от мястото си“ — прошепна Шарки.
Еверет се взираше към празното място, където беше лежал въздушният кораб. Не знаеше какво да направи. Идеите му бяха свършили. Цялата му изобретателност бе достигнала границата си.
Пилотът Джиджу изпя нещо. Какс беше в другия корпус, но гласът ѝ се разнесе ясно до Еверет и Шарки:
— Засякохме четири обекта на скенерите: три небесни кралици на Генкралиците и един човешки въздушен кораб.
— Евърнес — прошепна Еверет.
Не беше изоставен. Не беше сам, корабокрушенец. Корабът все още беше тук, заедно с хората, за които го бе грижа. Беше пленен от Генкралиците, но този проблем можеше да се разреши. Щеше да измисли нещо. Усети, че му призлява от внезапното облекчение. В другия корпус Какс го чу да шепне и хвърли поглед към него. Еверет едва я разпозна. Физически си оставаше същата Какс, минус няколко сантиметра от гребена, плюс няколко порязвания и белези, но всичко беше различно. Съвсем същото като при момчетата, които излизаха от юмручен бой в училище. Преди това бяха негови приятели, училищни другари; след това сякаш боят бе изцапал кожата им. По тях беше останало насилие. На Еверет му се струваха по-малко хора.