— Е, да се впуснем след тях и да възнесем малко праведен гняв върху задниците ми, ако ми позволите израза, мадам — каза Шарки. — Тоест, Ваше величество.
— Това е кралска яхта на Господарите на Слънцето — отвърна Какс. — А онова там три добре въоръжени небесни кралици. Ще изрежат костите от телата ни.
— Не можем да ги изоставим! — извика Еверет. Гребените на пилотите Джиджу се надигнаха рязко.
— Няма да го допусна — каза Какс. — Длъжница съм ти, Еверет. Ако не беше ти, сега щях да съм аз, но мъртва в Горските ясли. Вместо това съм принцеса — Какс протегна ръце. Палубата се отвори, протегнаха се и се разгънаха машинни манипулатори, облякоха тялото на Какс в богато украсена туника и тежка яка от скъпоценности. — Дрехите правят жената — произнесе тя, като се възхищаваше на себе си. — Трябва да бъда подходящо облечена за посещението при майка ми.
Лица на Джиджу. Пърхащи ноздри, премигващи мембрани на очите. Достатъчно близо, че да почувства дъха им на бузата си и да вкуси на езика си мускусния им мирис. Сен извика и се надигна рязко, като удряше безразборно с ръце, за да ги прогони надалеч от себе си. Създанията се поклатиха назад, като издаваха разтревожени звуци като от флейти.
— Леко, леко… — ръце на раменете ѝ.
Парваща болка. Спомни си, че Макхинлит бе уловил рамото ѝ в ръце. Ругаеше непрекъснато, тихо, дълбоко, ядосано отвъд яда от онова, което бе сторила Шарлът Вилие.
— От това ще те заболи — беше казал той.
И направи нещо толкова болезнено, че ѝ се стори като благословия просто да изпадне отново в безсъзнание. Беше го извадила от ставата, беше го счупила или нещо подобно. Не, не тя го бе направила. Онази полони, онази Вилие, тя ѝ го бе причинила. Сен се чувстваше омърсена, използвана, насилена. Нечии чужди ръце бяха наложили волята си върху тялото ѝ.
Средното от трите Джиджу наведе жезъла си към лицето на Сен.
— Да махаш вещерската си гадория от малката полони! — кресна Макхинлит. Лицето му бе напрегнато от ярост, а от устата му излетяха пръски слюнка.
— Леко, леко — гласът на майка ѝ.
Жезълът завършваше с кехлибарена сфера с размерите на юмрук. Сферата докосна челото ѝ. И Сен видя…
Градове, изплетени от гори. Небостъргачи, построени от живи дървета. Превозни средства, заводи, летящи машини, които не бяха напълно машини, а наполовина живи. Дървени храмове, от които се изливаха водни потоци и люпила на Джиджу. Прерии, по които пасяха птицо-динозаври в цветовете на дъгата, с размерите на къщи. Огромни океански вълни, които бяха водни създания. Живи облаци. Всичките като милион гласове, припяващи и свирукащи в главата ѝ.
— Ах! — възкликна Сен. — О!
А после кехлибарената сфера се отдалечи от челото ѝ. Виденията отмряха, песента свърши.
— Добре ли си? — произнесе Джиджу създанието в центъра.
— Да, има само малко охлузени ребра, вътрешни натъртвания и изместено рамо — изръмжа Макхинлит. — И сътресение. Съвършено здрава — създанието го пренебрегна.
— Откраднахте ми езика! — каза Сен. — Също като… — едва не каза „също като Какс“. Сен си затвори устата.
— Също като? — трите Джиджу наведоха отсечено глави настрана, също като Какс.
— Също като магия — отвърна Сен.
С крайчеца на окото си видя, че майка ѝ се усмихва.
— Аз съм Джекаджек Растийм Бешешкек — представи се средното Джиджу. Имаше нейния глас, нейния акцент, нейния начин на изразяване. — Това са Дедешрен Севеямат Бешешкек… — Джиджуто вдясно от нея събра пръсти и наклони глава. — … и Келакавака Хинрею Бешешкек — Джиджуто вляво от нея повтори жеста. — Намирате се под защитата на Нейна екзалтация, маркизата на Хархада. Стой мирна, полони.
Трите Джиджу прокараха жезлите си над тялото на Сен. Гласовете им приличаха на разговор между птици.
— ДНК-то не ни е познато — каза Джекаджек. — Съществуват ограничения във възможностите ни.
— Мамо? — изхленчи Сен.
— Какво правите? — попита капитан Анастейзия.
— Разбира се, че я лекуваме — каза Джекаджек, като мигна с мембрани на очите.
Върховете на жезлите се развиха в струи от златист прашец, който се уви около лицето на Сен, а после започна да се сляга, докато не потъна в чертите ѝ като ручейчета втечнена светлина.