— Какво? Не… — Влязоха в носа, в ушите ѝ. Сен замига, щом намериха път през слъзните ѝ жлези. Преди да е успяла да възкликне, вече бяха проникнали в гърлото ѝ. Тя се задави и ги всмука в белите си дробове, отново се задави, а те се плъзнаха в стомаха ѝ. След паническия миг, ужаса от това, че нещо превзема тялото ти, болката изчезна. През тялото ѝ пулсираха вълни от топло удоволствие, подобно на вълничките, които се срещат, щом хвърлиш много камъчета във водата. — Оо — каза тя. — Аа. Ъ! О! О! О…
От дробовете надолу през тялото ѝ, през нейната кики и надолу по бедрата, а после през върховете на пръстите на краката. Нагоре през сърцето, при което всяка негова клапа запулсира в искряща горещина, подобно на парен двигател; в гърлото ѝ като топлото, топло бренди, което Шарки ѝ даваше от манерката си по време на студените трансбалтийски пътувания. Надолу по ръцете, като сила във всеки един мускул. Пръстите я засърбяха. Почувства се така, все едно можеше да свири на пиано.
— Мили божке, олеле-мале, о…
Топлите спазми в нея. Създанията Джиджу се изправиха, а златистите струи се изнизаха от отверстията по тялото ѝ и се увиха около главите на жезлите, за да оформят наново кехлибарените сфери.
Сен имаше чувството, че е пияна. Нямаше болка. Никаква болка.
— О, еха — тя опита да се изправи на крака, олюля се. Капитан Анастейзия я улови.
— Добре ли си?
— Да — Сен все още беше замаяна от лечението. А после: — Не! — кашлянето се разнесе от дъното на белите ѝ дробове, разтърсващо, дращещо надигане, което извлече всички съсирени, заровени неща дълбоко долу и ги уви на топка, в противна храчка. — Черно е! — извика изплашено Сен при вида на плюнката, която излезе от белите ѝ дробове и се лепна на палубата.
— Това няма да го чистя аз — запротестира Макхинлит. — Просто казвам, за да си знаеш.
— Респираторната ти система беше блокирана от въглеродни сажди — каза Джекаджек.
Годините полет през Димния пръстен, окръжността от електроцентрали на въглища, които захранваха лондонската изгаряща пристрастеност към електричеството. Смог и сажди, пушек и изпарения. Сен преглътна, веднъж, два пъти.
— Усещам вкуса на въздуха! — тя облиза устни. — Сега е… дус, бола, чист. Сега разбирам за какво плещеше толкова Еверет Синг.
— Освен това открихме вродена малформация в една от сърдечните ти клапи — каза Джекаджек. — На по-късен етап от живота ти можеше да скъси продължителността му. Поправихме я. Имаше обаче дисбаланс, който не излекувахме… нивата на допамин, норепинефрин и сератонин в мозъка ти, които предизвикват ирационално поведение. Вярваме, че са свързани с човешките емоции при привличането и привързаността ти към младия мъжки Еверет Синг. Ако искаш, можем да го премахнем.
Какви ги говореха за сърцето ѝ и за Еверет? Нямаше значение: отвъд големия прозорец имаше нещо удивително: метални пипала. Сен отпусна длани на стъклото. Евърнес беше уловен в прегръдката на три огромни летателни устройства — умът ѝ потърси най-първо думата машина, но никоя машина не се движеше толкова грациозно, с толкова много живот в себе си. Бронираните пипала, обсипани със смукалца, държаха здраво корпуса на кораба. През мозъка на Сен запремигваха Джиджу образи, на подмятащи се пипала в обширна вана, пълна с тъмна, маслена течност: Генкралиците строяха машини, които бяха наполовина живи, създания, наполовина машини. В главата ѝ обаче отекнаха викове: тези пипала се гърчеха от болка. Боли, нали? — помисли си Сен, загледана в огромното бронирано тяло на летящата машина/живото същество. Всеки ден, всеки час, всяка минута. Никога не престава.
И нея я болеше на място, което технологията на Джиджу никога не би достигнала. Където Шарлът Вилие я бе докоснала; Шарлът Вилие бе забила юмрук в самото ѝ сърце. Упражненото от нея насилие беше казало на Сен: ти си нищо, никоя, нямаш стойност, ти си просто предмет, който смазвам с крака си. Сен знаеше, че ще продължи да я боли там, всеки ден, всеки час и всяка минута. Никога нямаше да престане. Докато не изрежа сърцето ти, прошепна си съвсем тихо Сен. И това е амрия, полони.
20.
Градовете се простираха към вечността.
Еверет бе изгубил всякаква представа за разстояние и време, опрян на наблюдателния балон в предната част на левия корпус на летателния апарат, хипнотизиран от изгледа, който се търкаляше под него. От височината на Евърнес, уловен във високите клони, Еверет не бе успявал да зърне къде свършват Горските ясли, но сега виждаше, че са просто парково пространство — дори градски квартал — сред безкрайни земеделски земи, надупчени от високи по километър и половина кули от стъкло и метал и от чудовищни стъпаловидни пирамиди с размерите на цял земен град, толкова високи, че върховете им излизаха от атмосферата на Света на Диска на Андерсън. Стотици летателни апарати се стрелкаха наоколо като рояци от мухи. Дискът на Андерсън можеше да побере милиард такива градове и пак да остане пущинак и празно пространство в по-голямата си част. Кралската яхта на Господарите на Слънцето неусетно бе ускорила до свръхзвукова скорост, но притъпяващата неподвижност на ферми, пирамидален град, ферми, пирамидален град караше Еверет да се чувства така, сякаш едновременно се движи, но стои на едно място.