— Да, можете да изпаднете в хипотермия — каза им тогава. — Къде предпочитате да изпаднете в хипотермия? В цистерните ми за баласт или в сибирски наказателен лагер?
На бежанците им трябваше целият полет до Англия, за да успеят да се стоплят напълно. Капитан Анастейзия ги остави на брега на Стара Англия, далеч от очите на митническите инспектори, и взе златото им.
— Късметът на ветровиците. Ако казашкият капитан беше погледнал надолу вместо нагоре…
— А защо сега не можем да направим нещо подобно? Трябва да, и аз не знам, да отвърнем на удара? Само онези трите са.
— И още три кораба отвън… — Илюминаторът на каютата беше тъмен като нощта, защото през него минаваше едно от металните пипала. Зелената небесепия на Генкралиците беше увила здраво Евърнес в мрежа от смукала и пипала. Капитан Анастейзия присвиваше болезнено очи всеки път, когато чуваше как някое от пипалата драска по корпуса на красивия ѝ танцуващ въздушен кораб. — Може би не видя какво направиха онези Джиджу с пехотинците, но аз видях. Няма да изкараме и две секунди.
Джиджу внимателно бяха почистили и последното парченце от телата на хората от нападателния взвод на Шарлът Вилие. Капитан Анастейзия лесно можеше да си представи как в съвсем същия момент изучават подробно човешката анатомия. Корабът все още миришеше на кръв. Миризмата щеше да се задържи дълго.
— Е, трябва да направим нещо — обяви Сен.
— Правим нещо. Пием горещо какао и водим паларе — обясни капитан Анастейзия.
Сен отново се помести от неудобство на сгъваемата седалка.
— Не мога да го проумея: капитан Анастейзия, моята май…
— Сен — сега гласът на капитана звучеше остро. — Аз управлявам този кораб.
— Съжалявам. Просто…
— Не е заради кораба, нали? — Анастейзия Сикссмит знаеше, че с осиновената ѝ дъщеря истината е като подпочвена вода. Копай правилно, копай надълбоко и истинските чувства ще избликнат.
— Заради него е. Но, ма… тези Джиджу, нали разбираш, взеха ми паларито. И когато го правят, ами, слагат нещо друго вътре.
— Направили са какво? — очите на капитан Анастейзия изпъкнаха от гняв. Яростта ѝ сякаш препълни миниатюрната, дървена каюта. Сен се присви назад. Беше виждала майка си така побесняла само три пъти досега и гледката ѝ вдъхваше колкото страхопочитание, толкова и ужас. Беше като природна стихия. Като раздразнена лъвица.
— Съжалявам, съжалявам, не се изразих правилно. Не исках да те тревожа.
— Ако те наранят, в тази вселена няма достатъчно Джиджу, които да ги опазят от мен…
— Не, не са ме наранили, честно, бона. Нещо като протичане в двете посоки е. Те получават нещо от мен, а аз получавам нещо от тях. Мамо, видях… разни неща.
— Какви неща?
— Битки. Винаги битки. Навсякъде, всякога. Сражават се от момента, в който се излюпят. Милиони от тях. И само едно или две оцеляват докрай. О, видях го, и го чух. Но има още. Бият се една с друга. Както каза Какс, някакви големи семейства, които управляват всичко? Също като семейство Бромли в Хакни? Само че тук са шест. Как ги нарече Какс? — Сен затвори очи. — Не, не мога да си припомня думите. Но мога да ги видя — тя докосна челото си с пръсти. — Тук вътре. Има морета, които са толкова големи, че никой не ги е преплавал. Такива, каквито превръщат времето в бури. Живи градове. Полета с насаждения, които се простират и простират. И онези, които хвърлят наляво-надясно космическите скали, които взривяват планети. И онези, които контролират слънцето. Ако контролираш слънцето, контролираш всичко. Видях всичко това, ето тук, и видях как всички се сражават, във вечността. Видях как живите градове се превръщат в пепел от гръмотевични бури. Видях как онези полета с насаждения стават кафяви от суша. Видях приливни вълни, високи по триста метра; видях как изключват реките и как цели океани изчезват, все едно някой е дръпнал щепсела. Видях как хвърлят скали надолу от космоса… с размерите на градове, с размерите на държави. Чух как целият Свят на Диска отеква като камбана… като цимбал или барабан. Слънцето… видях как слънцето спира от едната страна на света… и настъпва нощ, дълга сто години. Мамо, водили са хиляди, милиони войни! — гласът на Сен се поколеба. Лицето ѝ беше пребледняло като на призрак.
— Добре ли си? — попита капитан Анастейзия.
— Да. Бона. Просто е малко… напрягащо. Виждам го и го чувствам. Мамо, питах се дали… Например на нашия свят, кога са измрели динозаврите?
— Мисля, че са около шейсет… седемдесет милиона години — каза капитан Анастейзия. — Мога да проверя. Макхинлит е успял отново да задейства комптаторната система.