— Шейсет, седемдесет, все тая — каза Сен. — Ето какво обаче. Това си е… лудо време. Ако гущерите са имали такава преднина в сравнение с нас, нямаше да има само един Свят на Диска, а стотици. Джиджу отгоре и до долу. Щяха да са навсякъде из деветте… десетте свята. Ние щяхме да сме тук. Как ни наричаше Какс? Маймуни. Не мисля, че се шегуваше. Не мисля, че Джиджу дори знаят какво е шега. Джиджу щяха да са като богове. Но не са. Така че: защо не са?
Сен остана вгледана дълго и настоятелно в майка си, сякаш очакваше от нея да достигне до същото заключение като нея.
— Войните постоянно ги връщат назад — произнесе капитан Анастейзия.
— Построяват всичко, а после избухва нова война и изравнява всичко със земята. Работата е там, че Светът на Диска е толкова голям, че не могат да унищожат всички и някой винаги оцелява, изпълзява от дупката и започва наново. Работата е там, че отдавна назрява друга война. Хрумна ми, че народът на Какс…
— Господарите на Слънцето — прекъсна я капитан Анастейзия.
— … че Господарите на Слънцето са срещу всички останали. Имам чувството, че последния път Господарите на Слънцето са избили всички останали. Единственото, което ги е накарало да спрат, е било, че са щели да избият и себе си. И сега нещата така са се натегнали и са толкова прецизно балансирани, че и една муха може да наклони везните на едната или другата страна.
— Или пък един въздушен кораб — произнесе капитан Анастейзия. Сен кимна. — Не искаме да се озовем по средата, когато избухнат тупалки между челяци, които могат да разхвърлят астероиди наоколо и да гасят слънцето — прибави капитан Анастейзия. — Но от друга страна…
— Си е нещо като възможност — довърши Сен.
— Бедата за Господарите на Слънцето може да се окаже възможност за ветровиците — каза капитан Анастейзия. — Ще им покажем на какво са способни маймуните.
— Еверет не е единственият, който може да мисли на едро — каза Сен и се плесна през устата: — Правило номер едно!
Залата беше пълна с Господари на слънцето, навътре и навън. Господари на слънцето, които шумоляха и чуруликаха, като пещера, пълна с птици. Господари на слънцето, с блещукащи ореоли, които приемаха хиляди различни форми и цветове. Когато Какс въведе своите гости в Залата на присъствието, главите се обърнаха към тях. Вълната от внимание се разпространи като ветрило из обширната зала, а ореолите започнаха да проблясват, докато сканираха странната новост сред присъстващите. Птичите песни стихнаха. В далечния край на прохода между тях — изглеждаше на километри далеч — нещо се раздвижи в светлината, която се излъчваше от Трона на слънцето.
Еверет чувстваше, че всички очи са се приковали в него. Той се изправи, стегна мускулите на стомаха си, за да го прибере, дръпна рамене назад, стисна бузите на задника си. Можеше и да е изцапан и подгизнал от мръсотията на Яслите, да носеше изрязана тениска и чорапи за ръгби, но все пак можеше да се постегне. Видя, че Шарки също се поизправи и си пое дълбоко въздух. Всичко опираше до това, да се появят както трябва.
— Приближете се — произнесе един глас отвсякъде.
От блясъка на трона ги подкани ръка с остри нокти.
— Вече е научила палари — каза тихо Шарки. — Отваряй си очите на четири.
Еверет и Шарки влязоха в крачка зад Какс. В микрогравитацията не беше лесно да ходят и да изглеждат сериозно, но Еверет не изоставаше от Шарки. Залата на присъствието беше огромно като пещера полуяйце и нямаше начин да е построена в условия на по-силно гравитационно привличане. През сводовете на тавана минаваха звезди и съзвездия, толкова високи, че едва ли не бяха небето. Тронът на Слънцето на Императрицата на Слънцето заемаше по-малката част на полуяйцето. Името му подхождаше напълно. Блестеше толкова ярко, че на Еверет му се налагаше да присвива очи, за да различава подробностите: гръбнаци и шипове като кристалната структура на пух от глухарчета. Между лъчите ѝ струеше светлина. Тронът не изглеждаше напълно прикрепен към пода. Тъмният силует в центъра му изглеждаше по-голям и с различна форма в сравнение с останалите създания Джиджу, които се притискаха към стените на залата.
— Люк Скайуокър и Хан Соло — прошепна Еверет на Шарки. Бяха извървели половината път до трона. Увереността на момчето нарастваше с всяка стъпка. — Когато си получават медалите, след като взривяват Звездата на смъртта.
— Иска ми се да знаех какви ги дрънкаш — прошепна в отговор Шарки. — Но ако от това се чувстваш по-добре…